Първо се подава едната ръка, след нея и другата. Тялото стои твърдо на повърхността, независимо каква е тя, готово да преодолее всичко. Ръцете вече са опънати като струни и чакат. Чакат другото тяло да се отпусне в тях. Човекът в тялото е чел Хемингуей, знае, че най-добрият начин да разбере дали може да има доверие на някого, е да му се довери. Или просто интуитивно осъзнава, че ако се остави в тези ръце, може и да пропадне през тях, но ако не го направи – може да изгуби прегръдката им. И се пуска.
Оттам всяка история е различна. Актът на пускане обаче винаги е свързан с убежденията на човека, с това, което знае, и това, в което вярва. А те се формират именно от доверието. То е свързано с нашата идентичност и говори за сигурността в самите нас. Ако сме сигурни в себе си, ще се отдадем на несигурността, която витае в отношенията ни с другите – лични или професионални. Липсата на вяра в себе си е причина да копнеем за човек, който да повярва в нас, или най-малкото – да ни припомни кои сме. Но на кого се доверяваме всъщност – на другия или на собствената си преценка за това, че той е способен да върне вярата в нас?
Обикновено търсим у човека качества, които ние самите притежаваме, но не сме успели да развием. Може би точно заради това очакваме да открием в хората, с които общуваме, истината, която често избираме да не виждаме – в нас или в света въобще. А доверието намира сигурност най-вече в истината. Отсъствието ѝ буди съмнение и по най-естествения начин води до недоверие. Неверието е като страха – нужно ни е, стига да бъде беквокал в собствената ни банда и никога солист.
Знаем, че в живота си се ръководим от две неща – от любов и от страх. За доверието, подобно на най-съществените душевни връзки, също са необходими двама – ние и една от тези две движещи сили.
Ако доверието ни в някого или в нещо се основава на страх, то това навярно се дължи на факта, че нямаме вяра в знанията и убежденията си и първичното диктува правилата. В такъв случай е много по-лесно да прехвърлим отговорността за нашите решения на другите. Този риск винаги сме готови да поемем, защото приемаме, че ако не чужда, то вината поне ще е споделена.
Ако пък доверието ни в някого или в нещо се основава на любов, тогава говорим за градеж. Градим вярата и битието си заедно. И ако недоверието ни разединява или пък ни обединява в страха ни – съюз, който е жив, докато са живи общите ни интереси, любовта, ако не винаги, то поне в голяма част от случаите, ни обединява във вярата ни в човешкото в човека – заряд, по-устойчив от всеки груб строеж. Съзвучие на свободни воли, тръгнали заедно по пътя на идентичността, за да създадат общество.
Ако всичко това е истина, тогава днес обединени във вярата и различията си ли сме, или разединени в недоверието и интересите си?
"Какво се случва" потърси отговора на този и много други свързани въпроси от хората, обединили се от любовта, без която не просто не можем, а не искаме, или по-точно – от двутомния сборник "Любовта за напреднали": поетите Кристин Димитрова и Стефан Иванов и Светлозар Желев, съставител на антологията.
Те говорят за:
- измеренията на любовта;
- границите на свободата и усещането ни за нея;
- битката за умовете, вниманието и свободното ни време;
- отвличането на публичния дебат и целенасоченото лишаване от гледната точка на другия;
- вярванията ни, липсата на толерантност и възможността плурализмът да води до разединение;
- зоната на плахостта, която често наричаме „комфортна“.
Чуйте в звуковия файл.
Васил Славов е роден в София, където през 1989 г. излиза първата му стихосбирка "Спомен за потоп". Тогава заминава за САЩ, за да специализира след английската филология в Софийския университет литература, литературна критика и творческо писане и остава там. Вече е публикувал поезия, преводи и критически текстове в различни литературни издания у нас –..
Известният ни скулптор живее във Франция, но винаги се представя като български артист. Почти всяка година той има изложба у нас, но този път представя изкуството си на софийската публика в две изложби – в галерия "Мисията" и в НДК, а след това с експозиции във Варна и Перник. Идеята за това мащабно представяне е на Албена Ненкова, която инициира и..
Думата театър обозначава толкова различни видове сценични изкуства, че увлечени от актуалната информация, понякога забравяме да подчертаем спецификите, които се крият зад разни сцени и програми. Една от различните по своя характер платформи е " Театър+ " на Народния театър "Иван Вазов", която преди броени дни срещна първата си публиката с шесто..
За книгоиздаването като мисия, за силата на думите и за стремежа към историческата истина – разговор в "Нашият ден" с Манол Пейков – издател, преводач, общественик и политик, член на Комисията за култура и медии в Народното събрание. Пейков споделя, че дълги години като книгоиздател е бил фокусиран главно върху художествената литература, но..
Миглена Дикова-Миланова – преподавател по български език и култура в Университета в Гент, бе поканена това лято да твори на Фарьорските острови в програмата на резиденцията на Съвета на творците от Фарьорските острови – LISA. "Малкото селце Тьорнувик (Tjørnuvík), разположено в областта Sunda kommuna, северно на територията на най-големия остров от..
На днешния 18 септември в Българския фармацевтичен съюз се проведе пресконференция по повод приетия на първо четене в парламента проект на Закона за..
Документалният филм на Светлозар Георгиев "Урок по летене" разказва за създаването на българо-японския спектакъл "История за чайка и банда котараци" по..
Ел. поща: hristobotev@bnr.bg