Робърт Мерил – фаворитът на Метрополитън опера

На 4 юни през 1917 г. е роден Робърт Мерил – певец с великолепен, мощен глас и убедителни интерпретации, един от любимите солисти в най-престижния американски оперен театър – Метрополитън опера, от средата на 40-те до средата на 70-те години на ХХ век. През тези три десетилетия Мерил изпява почти всички водещи партии от баритоновия репертоар – Риголето, Жермон, Граф ди Луна, Маркиз Поза, Ренато, Амонасро, Яго, Фигаро, Ескамилио... Считан е за един от най-големите Вердиеви баритони на миналия век, известен със сила и сигурност на звукоизвличането, прецизност и чистота на интонирането, красиви височини и копринено легато в целия му впечатляващ диапазон.

В едно интервю за "Ню Йорк Таймс" след 500-ия си спектакъл в Мет, Мерил казва: "Странно е, но все още се чувствам така, сякаш току-що започвам, като че ли съм начинаещ. Никога не съм приемал Мет като даденост. Всеки път, когато вляза в старата сграда, се появява това удивително усещане – какво правя тук, аз, хлапето от Бруклин?".

Неговите родители – Ейбрахам и Лотце (Лилиан) Милщайн, се срещат и женят в градчето Пултуск близо до Варшава и променят фамилното си име на Милър, след като емигрират в САЩ. Установяват се в квартала Уйлямсбърг в Бруклин, където се ражда първият им син – Мойше, който по-късно ще промени името си и ще стане световноизвестен като Робърт Мерил. Според собствените му признания, той не може да се похвали с щастливо детство – заради наднорменото си тегло и заекването. Малкият Мойше не заеква само когато пее и когато майка му, която е имала красив сопранов глас, но е била разубедена от семейството си да направи певческа кариера, забелязва таланта на сина си, тя започва бавно и търпеливо да оформя гласа му, докато той се променя от момчешки сопран до зрял баритон.

Отначало модел за подражание на младия Робърт Мерил е Бинг Крозби. Но като тийнейджър, докато работи в магазин за дрехи, му се налага да пътува до Манхатън и няколко пъти минава покрай сградата на Метрополитън опера. Един следобед той влиза и попада на репетиция на "Травиата". Лоурънс Тибет пее Жермон, Лукреция Бори е Виолета, а Мойше е възхитен. След този ден той решава, окуражен от майка си, да се заеме сериозно с оперно пеене. Свързва се със Самюъл Марголис – един от водещите вокални педагози в Ню Йорк, който след като го чува, му предлага да го обучава безплатно. Докато учи при Марголис, Мойше няколко пъти участва в програми на една от нюйоркските радиостанции, представяйки се с името Мерил Милър и пеейки балади. Пее и на сватби и други тържества в различни хотели на един от планинските курорти близо до Ню Йорк. Първото му прослушване за Метрополитън опера през 1941 г. е пълен провал, но по време на един от курортните си ангажименти, той среща агента Моу Гейл, който му осигурява участия в прочутата зала "Рейдио сити мюзик хол" и с Концертния оркестър на телевизия NBC, както и оперен дебют – вече с името Робърт Мерил, в постановка на "Аида" в град Нюарк в съседния щат Ню Джърси.

Когато през 1944 г. Робърт Мерил отново се явява на прослушване за Метрополитън, той поделя първото място с тенора Томас Хейуърд и е ангажиран за дебют на най-престижната американска оперна сцена. От самото начало на кариерата си Мерил съчетава високото изкуство със старомодния шоу бизнес. От юни 1946 е солист в неделното следобедно шоу на RCA Victor, което се излъчва в национален ефир. През 1950 г. подписва договор с филмовата компания Парамаунт за участие в киномюзикъла "Аарон Слик от Пънкин Крик". Филмът обаче подлага кариерата на Робърт Мерил в Мет на опасност. Оказва се, че снимките са планирани за същия период, когато оперната компания трябва да бъде на пролетно турне. Мерил моли властния генерален мениджър Рудолф Бинг да го освободи от турнето, но Бинг, разбира се, отказва и когато Мерил не се появява на турнето, Бинг го обвинява в нарушение на договора и обявява, че този певец повече не е член на оперната трупа. Робърт Мерил бързо разбира, че е взел грешното решение. Той прави няколко официални и публични извинения на г-н Бинг, който го възстановява за пролетното турне през 1952. Същата година Мерил се жени за младата солистка на Мет – колоратурката Робърта Питърс, която е дебютирала в театъра две години преди това и, както и Робърт, е част от първото поколение американски певци, оставили ярка следа в оперния свят. Бракът им продължава по-малко от три месеца. През 1954 г. Робърт Мерил се жени за пианистката Мариън Махно, която му ражда син Дейвид и дъщеря Лизан.

Робърт Мерил пее в Метрополитън до 1976 г. и дори тогава – почти 60-годишен, се радва на силен, мощен и гъвкав глас. По повод решението му да слезе от сцената, Питър Дейвис пише: "Изглежда вече бе отегчен от ограничения репертоар, който му предлагаха, но не направи сериозни усилия да разшири артистичните си хоризонти". След оттеглянето си, Мерил няколко пъти се изявява на концертната сцена, участва и в прочутия осемчасов тържествен галаконцерт през октомври 1983, посветен на 100-годишнината на Метрополитън опера. Известни са много записи на баритона за компанията RCA. Два легендарни спектакъла на Мет с негово участие и под палката на великия Тосканини, излъчвани по радиото, са издадени на дискове – това са "Травиата" от 1946 и "Бал с маски" от 1953 г. Той е автор и на две автобиографични книги, както и съавтор заедно с Фред Джарвис на романа "Дивите" – романтичен разказ за живота в една оперна трупа, издаден през 1978 г. Дълъг е списъкът му от награди и почетни звания, през 1993 г. получава Националния медал на изкуствата на САЩ. В едно интервю от 1973 година страстният почитател на бейзбола Робърт Мерил казва: "Във вокално отношение няма причина един певец да не може да пее 30 или 40 години. Смятам да продължа толкова дълго, колкото ми харесва и толкова, колкото топката е в мен".

В оперната вечер на 4 юни от 20 часа ще звучат фрагменти от "Севилският бръснар", "Травиата", "Бал с маски", "Отело", "Андре Шение", "Ловци на бисери", "Риголето", "Силата на съдбата". Ще предложим и цялостен запис на "Мантията" – първата опера от "Триптиха" на Пучини, с хора и оркестъра на Майските музикални тържества във Флоренция, дирижирани от Ламберто Гардели с участието на Рената Тебалди и Марио Дел Монако.

Снимки: robertmerrill.org