Николай Фенерски: Най-ценно е самообразованието

Николай Фенерски е от онези свободолюбиви личности, които не са носители на вируса на конформизма. Писател и есеист, автор на няколко романа и сборници с разкази, той умее да облича в точно подбрани думи силно изразеното си чувство за справедливост. Същевременно смята, че не писателското поприще, а работата му като учител е една от най-важните му житейски задачи.

В редакторските минути на предаването "Нашият ден", в един свободен разговор за измеренията на свободата Фенерски споделя за общуването със своите ученици и защо най-важните неща в живота често се научават извън стените на класната стая. По думите му, с годините си е изработил по естествен път няколко стратегии за нелицемерно общуване с учениците: 

"Във всеки един момент от осми до дванайсти клас им показвам, че са свободни хора, че изборът и свободата да се самоусъвършенстват са изцяло техни, защото единственото истинско образование е самообразованието. Работата на учителя е да доведе ученика до тази идея. Ако той иска да научи, ще научи. Но преди това трябва да стигне до идеята, че това му е нужно, че го желае, че няма друг начин, ако иска да има хоризонти, избори, да бъде човек, който вижда повече от телевизора“.

Споделя още, че за разлика от колегите си през двете години пандемична обстановка никога не си е позволявал да крещи на учениците по коридора: "Маските!“, защото една маска, която скрива лицето и обезличава човека, но на практика не спасява, не може да е обучение по отговорност. За него истинското обучение по отговорност се случва извън квадратните стени на класните стаи, където децата често се научават на "квадратно мислене“. Това е и причината в края на месец май тази година, заедно с ученици от ПГЧЕ „Васил Левски“ – Бургас (където преподава български език и литература) за втори път да поеме "По пътя на Ботевата чета“ – Националния туристически поход, който през 2022 се провежда за 74-ти път. "В тези шест дни те научават повече, отколкото за цяла година в училище поради това, че трябва да станат в пет сутринта всички заедно, да си помагат по пътя, да не мрънкат, да се научат на отговорност един спрямо друг. Нашата задача, като ръководители, е съвсем минимална. Те сами разбират защо трябва да се спазват правилата на лагера, че трябва да си легнат в 23 часа, за да може сутринта в пет да ходят като нормални хора и т.н. И на третия ден вече са бойци, които са научили много повече неща от тези, които учат между четирите стени на класната стая.“

Според Фенерски един от пороците на днешното образование е оценителната система, която превръща подрастващите в оценкаджии: "Само едни шестици гонят. За какво са им? За висока диплома. Защо? За да влязат някъде. И какво са научили? Нищо.“ Един от примерите, които обича да дава на децата, е как Аристотел обучавал своите ученици в Древна Гърция: не пишел оценки, не ги затварял в класни стаи, а се разхождал се с тях в парка и обсъждали идеи. "Това е най-доброто училище" – пояснява той. – "Младите хора обичат движението и аз ги уча на свобода и по този начин.“ Ето защо по време на Ботевия поход често се обръща към тях така: "Ето сега, ние ще ходим и ще обсъждаме идеи...“ Добавя, че в необичайни ситуации като тази младите хора се учат не само на отговорност и взаимопомощ, но и осъзнават ценността на свободата със собствените си възприятия: "Децата имаха един лозунг, който често повтаряха: "За България – свобода или смърт!" Ето колко хубаво нещо научиха: че свободата е важна. Убеден е, че Ботевият поход е бил ценно преживяване за тях и защото учениците са могли поне отчасти да си представят какво са изпитвали борците, поели на смърт за свободата ни: "Ботев с ботушите от реквизита на Букурещкия театър, които са му стягали, дали не са го болели краката по време на тия 120 километра? Със сигурност са го болели! И тях ги боляха. И тази болка, която е изпитвал Ботев и която я изпитваха и те, обединява, свързва миналото с настоящето. Ето така ще имаме бъдеще. Иначе, ако караме по същия "сварен“ начин, със "сварени деца“, които не могат да си вържат връзките на обувките и мрънкат от най-малкото препятствие – какво бъдеще ни чака? Никакво. Като България имам предвид.“

На въпроса дали понякога в клас си говорят защо е важно да имаме вяра, Николай Фенерски отговаря така: "В рамките на часовете по литература обсъждаме идеи, а идеите много често са свързани с вярата, с надеждата, със смисъла на живота. Още като се започне от първата тема – родното и чуждото в "Железният светилник“ – как са живели хората в 19-и век, как ценностите са били такива, че благодарение тях сме преодолявали като народ всякакви неща... уважението към по-възрастния... дълга към обществото и другите хора... Един ден те сами ще стигнат до своите въпроси.“ Споделя, че не си позволява да навлиза в строго религиозни теми с учениците, защото всеки е различен. "По-скоро искам да ги накарам те в своето 17-18-годишно житие-битие сами да стигнат до идеята, че по-хубаво е да даваш, отколкото да получаваш. Че това с дълга е свързано с даването и че човек се е родил не за да си доставя някакви краткотрайни телесни радости, а за нещо по-важно. И когато те стигнат до идеята за нещото по-важно, те сами ще отправят поглед нагоре, ще потърсят... И дано стигнат до там, докъдето смятам, че ни е довел сам Творецът на всичко видимо и невидимо.“

Целия разговор с Николай Фенерски чуйте в звуковия файл.