Съмнението – винаги беквокал и никога солист

Съмнявате ли се? В живота; в смъртта; в политиката, която упражнява държавата; във властимащите; в здравеопазването; в правосъдната система; в шефовете си; в колегите си; в продавача в магазина, в стоката, която продава; в съседа; в шофьора в тролея, в автобуса, в таксито; в синоптиците, които сякаш все ни подвеждат; в новините; в роднините и приятелите си; в децата си; в любимия си; в себе си… Съмнявате ли се? Колко често и какво подлагате на съмнение всъщност? А може би по-точният въпрос е "Защо"?

Съмнението за вас път към истината ли е, или по-скоро житейски принцип, който ви кара да вярвате, че щом се съмнявате, значи мислите, а мислите ли, значи съществувате? Обаче, ако се съмнявате, не изпитвате ли в действителност несигурност в този толкова – повечето биха искали да вярват – сигурен свят? Какво е съмнението, защо е част от съзнанието ни и какво казва душата за него?

За да навлезе в същността на тези въпроси и респективно в природата на съмнението, която – също като тази на човека – не спира да се развива и това я прави толкова интересна за изследване, "Какво се случва" се пренесе в едно измислено църковно училище в Бронкс, където отец Флинт, обичан и прогресивен енорийски свещеник, говори за значението на несигурността в своята проповед. Според него тъкмо въпросното съмнение може да бъде основна движеща сила, мощна и поддържаща връзка – такава, каквато е и самата сигурност.

Какво означава това обаче и откъде реално извира съмнението? То повече ни пречи или повече ни помага в изборите, които правим, или пък самото съмнение е въпрос на избор? Но преди всичко – какво означава да се съмняват в теб и в твоята истина? С тези питания "Какво се случва" се обърна първо към актьора, който влиза в ролята на отец Флинт в спектакъла на Благоевградския драматичен театър "Съмнение" от Джон Патрик Шанли – Калин Врачански.

Той е на мнение, че съмнението е най-прекият път към истината. То провокира хората към разсъждение – нещо, което според Врачански не се наблюдава особено много в последните години. Най-вече поради факта, че лесно приемаме някои твърдения за истина и сме склонни да обвиним другите в непроверена информация. А по отношение на постановката казва, че майсторството на пиесата се крие тъкмо в провокацията, която отправя към зрителите - през цялото време да се лъкатушат ту в едната, ту в другата вяра. И ако след края ѝ съмненията са се приютили в тях, значи всеки замесен в спектакъла е свършил добре работата си.

Когато срещнеш много истини и се окаже, че всеки ход в една такава битка между съмнението и правотата всъщност е именно това - истина, се получава една философска, огледална главоблъсканица - така определя постановката "Съмнение" режисьорът ѝ Стайко Мурджев. За него съмнението в другите не представлява нищо друго освен съмнение в самия себе си. Затова и всеки един от персонажи в спектакъла води битка със своя огледален образ.

За да прозреш собствената си сянка, в която обвиняваш другите - казва той, - е нужно нещо много важно – интелект. Само интелектът може ясно да осветли истината за Аз-а вътре в него. И макар да поставя пиесата на Шанли и да се подписва под нея, Стайко Мурджев не може да се съгласи с автора, че съмнението е основната движеща сила. Според него то може да бъде такава единствено в един по-враждебен, по-инстинктивен и по-неинтелектуален свят. Затова и режисьорът разглежда пиесата като философска антиутопия, която би могла да бъде по-скоро едно предупреждение, отколкото обективна реалност. В разказа той открива много общо с нашето социално живеене, където търсим нелицеприятните грехове в другите и се делим на групи.

"Това съмнение е наистина разяждащо съединението помежду ни", смята Стайко Мурджев. По думите му съмнението е много трънлив път, но и е на една ръка разстояние. То ни обединява в несигурността ни и ни изпраща директно в чистилището, в което липсата на увереност и вяра ни погубва.

"Ние живеем в този свят на мнителност и съмнение, в свят на прикрити истини, а когато истината е скрита – тя винаги поражда негативни феномени около себе си. Затова винаги съм си мислил, че задачата на истината е да бъде открита", добавя още Стайко Мурджев.

Какво обаче буди съмнението у съвременния човек?

Психологът Яна Монева твърди, че човекът днес страда най-често от Импостър синдрома, т.е. синдрома на това, че лъже другите кой е.

"В голяма степен човек лъже другите кой е, защото се идентифицира много с персоната, с нещата, които прави, с работата си, с вещите си. Този синдром е много свързан с неувереността и с негативното мислене, с това, че не си сигурен в себе си и собствения си потенциал", обяснява Монева.

Несигурни в себе си, ние започваме да убеждаваме другите, че трябва да са сигурни в нас. И точно тук съмнението в много случаи вземе превес. То може да движи човека в една или друга посока, да го бута напред към развитието му или да го тегли надолу към саморазрушението.

Във философията на Декарт съмнението е любопитство, отворен ум, който търси и опознава света. В психологията обаче съмнението има светла и тъмна страна и втората обикновено е свързана със страха и неувереността в себе си. Съмнението провокира Аз-а и въпросите на идентичността - доколко човек се познава, доколко може да разчита на себе си и за какво, кои са силните и слабите му страни? То си проправя път в човека, когато Аз-ът се страхува да не се провали или когато изпитва страх от бъдещето или миналото, което може да се повтори.

Който не вярва в себе си, не вярва и на другите. Тази проекция е един много силен психологически защитен механизъм, а съмнението е сред основните първообрази, към които прибягваме в моменти на несигурност.

Страхът и съмнението са братя, които успяват да убедят невярващия в себе си, че именно те могат да му осигурят илюзията за сигурност и принадлежност. Майка им обаче винаги е била любовта - любовта, която всеки изпитва нуждата да получава, но и да дава.

Когато човек превърне съмнението в един беквокал в своята лична група, в която участници са Аз-ът му, егото му и всичките му противоречия и самоличности, той може да получи добър съветник в прогреса си. Така би могъл и да създаде стабилни отношения, в които не се обединява с другите в несигурностите си, а във вярата си, и да съгради една стабилна основа за общо безвремие, в което може и да няма нищо сигурно, но има заедност и светлина. И винаги ще може да живее не в отговорите на другите, а според въпросите, които сам си задава.

Повече от Яна Монева в звуковия файл.

Снимки – Иван Дончев, ДТ "Никола Вапцаров" - Благоевград