Когато всичко е любов, трудно ли ни е да кажем "Обичам те!"?

Колко често казвате "Обичам те!" на хората, които в действителност предизвикват именно това у вас – любов? Въпросът уж не е с повишена трудност, но май ще се окаже такъв. Кога се сещате да кажете какво изпитвате на човека, който вълнува всяка фибра от съществуването ви?

Забелязали ли сте, че и в това отношение сме изтъкани от крайности: или думите се леят като жива вода – къде поради силно напиращи, но в повечето случаи неясни чувства, къде от желание просто да докажем, че и ние сме тук, и ние душа носим; или пък изобщо не могат да си проправят път от сърцето към устата ни и право в ушите на обичания от нас - къде защото смятаме, че това ще ни направи по-уязвими, слаби, загубили не играта, а цялата идеята за любовта, къде защото се страхуваме, че тъкмо по този начин ще изплашим човека отсреща и той ще направи това, което най не искаме – ще си тръгне, а може и за даденост да ни вземе и тогава не е много по-лесно. Защо когато всичко е любов, ни е толкова трудно да кажем "Обичам те!"?

А защо ни е не по-малко трудно да го чуем? Този, който ни го казва, или ни лъже, защото ще иска нещо от нас – в дългосрочен, в краткосрочен план, или сериозно е сгрешил и е време за прошката ни. Или някой друг е отредил общия ни път вместо нас и сега е моментът за "чао". "Защо?" започва все по-силно да кънти.

В ефира на "Какво се случва" Яна Монева, психолог и поетеса, и Искрен Зографски, председател на фондация "Рестарт", която подпомага възстановяването на онкоболни, също поет, разсъждаваха над отношенията и взаимоотношенията между хората, над емоционалната интелигентност, която носим и която къде развиваме – къде погубваме, над страха от това как другият ще възприеме чувствата ни, над живота тук и сега, за който няма утре и "Обичам те!" е само в този миг. При това би могъл да го кажеш и на себе си, тогава е не по-малко интересно какво може да те очаква.

"Основният страх на съвременния човек – смята Яна Монева – е страхът от изоставяне и отхвърляне. И от една страна е много употребявана думата "обичам те", от друга страна е много страховита, ако я кажеш неочаквано. Напоследък си давам сметка, че най-големият призрак е призракът на неизживените ни отношения, на неизживените ни любови и той постоянно ни преследва. И ако човек не успее навреме да каже "Обичам те!", после става малко късно."

Според психоложката най-голямото желание на човек, при това още от ранна детска възраст, е да бъде чут и видян. Ако тези потребности не бъдат удовлетворени, очакването към любовта е голямо. Тук настъпват и разочарованията.

Искрен Зографски е на мнение, че все по-голямата консумация, която се случва в нашето общество, навлязла с неимоверна сила заради социалните мрежи, превръща хората в презадоволени от възможностите за изява, но в същото време в напълно непознати и неодобрени. Това от своя страна води именно до гореспоменатия страх от отхвърляне.

Той твърди, че "децата всъщност са много чути и видени, но ние във времето им забраняваме те да се изявяват". Причината за това е собственият ни комплекс за малоценност, изграден през годините.

"Докосването на душите е много хубав момент, но преди да се случи трябва да докоснем самите себе си. Преди да има "нас", трябва да има "аз". Смятам, че "Обичам те!" е износено и заради времето, в което живеем, и прекалената консумация, възможности и тази бюфетност, в която се намираме. Отваряме приложения, избираме днес този, утре другия - това е нещо, което отблъсква хората от идеята за взаимност и едно цяло. Учи ги да използват "Обичам те!" фриволно и някак улично", казва председателят на фондация "Рестарт".

В любовта можеш да дадеш толкова, колкото даваш на самия себе си. Много от нас са отгледани в среда, обрана от емоции, което допринася за начина на изразяване. Днес обаче се забелязва и моделът на компенсаторното износване на "обичам те". Всъщност всяко нещо има смисъл тогава, когато е казано на място.

"Обичам те!" по принцип носи една много красива мелодия – добавя още Искрен Зографски. – Мелодията на притеснението, която аз обичам да наблюдавам при хората, които наистина го казват изпявайки го. С притеснението, което се събужда в тях, с присвиването под лъжичката, което буквално можете да видите, и пеперудите, които леко припърхват, и как тези хора се наежват. Много е красиво и за съжаление вече все по-рядко поради невъзможността хората да изграждат стабилни и адекватни контакти."

Способността човек да се свързва с чувствата си е обвързана с емоционалната интелигентност. Тъкмо това може да направи разговора и отношенията цветни и плътни. Може да ги направи истински.

Когато всичко е на един клик, на едно докосване разстояние, устояват тези, които успяват да поддържат възхищение един към друг и интимност, в която да не се съмняват.

"Повечето истории – обяснява Яна Монева – се разпадат в рекламната фаза, нарцистичната, в която виждаме само хубавите си страни. И като потъмнее огледалото, и започнем да виждаме лошите страни на другия, и той започне да връща нашите лоши страни, накрая просто го счупваме."

Защо животът е пауза между две мистерии; защо усещането за себестойност предопределя отношенията ни; защо сексът е продължение на разговора, а смъртта може да бъде другата страна на любовта; защо въпросите са все същите, независимо от променящия се декор; и защо думите на Николай Райнов, че успехът е вътре в нас, а отвън са само условията на живот, са толкова съществени – чуйте от Яна Монева и Искрен Зографски в звуковия файл.