В Брюксел аплодират оперни звезди от Полша и Италия в новата постановка на "Турандот"

Тази година музикалната общественост отбелязва стогодишнината от смъртта на бележития оперен композитор Джакомо Пучини. Водещият белгийски театър "Ла Моне" не можеше да подмине тази кръгла годишнина и предложи за финал на сезона нова постановка на последната творба на Пучини – "Турандот". Още повече, че Брюксел е градът, в който композиторът прекарва последните няколко седмици от живота си. Вероятно би било интересно за слушателите на "Неделен следобед" да научат повече подробности за тези последни дни от жизнения път на Пучини. През октомври 1924 г. на композитора  е поставена диагноза на злокачествен тумор на гърлото. Лекарите в Италия му предлагат експерименталната тогава радиотерапия, извършвана в частната клиника на доктор Леру в Брюксел.


На 4 ноември Пучини пристига с влак в белгийската столица, придружаван от сина си Антонио. В куфарите му е черновата за финала на "Турандот" с цел операта да бъде завършена. Композиторът пребивава в голяма къща на "Koningstraat" № 294. Сградата, намираща се на около два километра от "Моне" е запазена и до днес и е седалище на организация за семейна помощ. Пучини веднага започва с радиотерапия в клиниката на доктор Леру. Междувременно той не остава задълго инкогнито в Брюксел и във вестник Le Soir излиза статия, че маестрото е в града.

Композиторът гледа спектакъл на "Мадам Бътерфлай" в "Ла Моне" на френски. На 24 ноември в болницата е извършена операция. Отначало изглежда, че възстановяването протича успешно, но пет дни по-късно сърцето на 65-годишния Пучини не издържа и той издъхва на 29 ноември. Погребалната церемония се извършва в църквата Света Мария в квартала Схаарбеек. Хиляди хора се тълпят по улиците на Брюксел, за да отдадат последна почит към автора на "Бохеми" и "Тоска". Дългата процесия към центъра на града спира на централната гара, където ковчегът е положен в специален вагон, за да бъде отведен на родна земя, в Милано. Там в катедралата се провежда второ погребение с участието на хора и оркестъра на Миланската Скала под палката на Артуро Тосканини – звучи реквиемът от втората опера на Пучини – "Едгар".
Но нека да се върна към настоящата продукция на "Турандот". Тя е осъществена от белгийския режисьор Кристоф Копенс, който също така създава декора и костюмите.

Копенс следва тенденциите на съвременния режисьорски театър и ситуира творбата в наше време, в оживения, многонационален мегаполис Хонг Конг. Действието протича в рамките на една вечер по време на пищно парти, устроено от богатата фамилия на Турандот. Намираме се в луксозен апартамент на върха на небостъргач, който е на две нива, свързани с характерното за продукциите на операта голямо стълбище. Интериорът е допълнен от стилни произведения на съвременното изкуство. Родът на принцесата е с огромни финансови ресурси и влияние. Това е женска династия, ръководена от майката на фамилията. В този смисъл ролята на императора Алтум е поверена на мецосопран. Гостите на празненството са отбрано общество от влиятелни хора от бизнеса и политиката, сред които е и Калаф. Хайлайфът се забавлява с екзекуцията на неуспешния претендент за ръката на Турандот. Сцената с гатанките е връхната точка на партито. Самата Турандот е представена като своенравна, ексцентрична тийнейджърка, която дори се бунтува срещу установения ред от майка ѝ. Лиу и Тимур са част от прислугата. Като цяло в режисьорската концепция са отразени в едри щрихи детайлите на либретото. Особено умело е използвано сценичното осветление. Логично са изработени движенията на главните герои и на хора. По-трудно за обяснение е режисьорското решение на финала на операта. Вместо очаквания голям дует, в който ледът в сърцето на принцесата се разтапя, режисьорът ни приземява в днешната дигитална реалност и в последната сцена Турандот общува с Калаф индиректно чрез телевизионния екран. Неговият глас звучи зад сцената. Странно е защо част от финала, завършен от Франко Алфано, е съкратен.


Продукцията на Турандот трябваше да отбележи завръщането на диригентския пулт на Казуши Оно, бивш музикален директор на Моне. За съжаление поради здравословни причини японецът се оттегли от постановката още по време на репетиционния период.

Представленията бяха поверени на помощник диригента Ури Бронхти. В спектакъла, който гледах на 18 юни, диригентът създаде по-скоро мощен, наситен звук, отколкото да потърси рафинираност в прочита на партитурата. На моменти се усетиха разминавания между оркестъра и хора. Хорът играе важна драматична роля в "Турандот", повече от всяка друга творба на Пучини. Хористите на "Моне" се изявиха солидно като особено запомних деликатното, мистериозно призоваване на луната. Чудесно пяха и младите таланти от детския хор към театъра.


В ролята на принц Калаф Стефано Ла Кола впечатли с обемен, мощен, героичен глас. Италианският тенор извая красиво първата ария "Non piangere, Liu!", а в последното действие показа звънтящ, широк висок регистър в хитовата "Nessun dorma". Певецът включи трудно "до" на трета октава в края на сцената с гатанките. Известният бас Микеле Пертузи бе много убедителен Тимур – певец с голям сценичен опит, познат на белгийската публика в множество разнородни роли. Венера Гимадиева притежава сравнително лек глас, който с усилие се вписа в теситурата на Лиу. Първата ария на героинята бе изпълнена предпазливо. Руското сопрано вложи повече чувство и емоция в голямата предсмъртна ария. Първата Турандот на световната премиера в Миланската Скала през 1926 г. е родената в Полша Роза Раиза – певица, притежавала необикновена гласова мощ. В "Моне" изпълнителката на главната роля също идва от Полша, родена е в Люблин. Нейното име е Ева Весин и според мен тя бе изключителна. В импозантната голяма ария на Турандот гласът на сопраното изпълни по невероятен начин залата, а височините ѝ пронизваха въздуха като с меч. Тонът ѝ бе много обемен, събран, пробивен. Ева Весин демонстрира вокален авторитет и в произнасянето на гатанките, а малко по-късно металният ѝ глас се извиси над целия хор. Сопраното пя и с разбиране на стила веризъм.