Изискванията на правото на ЕС по определянето на възнаграждението на националните съдии

Рубриката "Съдебната практика на Съда на Европейския съюз" на предаването "Законът и Темида" се излъчва със съдействието на Съда на Европейския съюз. Можете да я слушате веднъж месечно, всеки последен петък на месеца от 10.00 часа по програма "Христо Ботев". Това е осмото издание.

В днешната осма рубрика, посветена на актуалната съдебна практика на Съда на ЕС, на първо място, ще разгледаме едно неотдавнашно решение относно студентската програма "Еразъм+" и по-точно може ли получената стипендия от студент по тази програма да се взема предвид при изчисляването на данъка върху дохода на родителя му. На второ място, ще ви запозная с едно скорошно решение, постановено от Съда в Люксембург в голям състав, с което той уточнява изискванията на правото на Съюза относно определянето на възнаграждението на националните съдии и отговаря на въпроса как изпълнителната и законодателната власт в съответната държава членка трябва да организират финансовата независимост на съдиите в ЕС.

Първото дело е С277/23Ministarstvofinancija (Стипендия "Еразъм+“), по което Съдът е сезиран с преюдициално запитване от Ustavni sud Republike Hrvatske (Конституционен съд, Хърватия). Решението е постановено от Съда на 16 януари 2025 г. и се отнася до въпроса за мобилността на студентите в контекста на данъчното законодателство на държава членка, регламентиращо изчисляването на размера на основното приспадане на издръжка за детето, ползвало се от студентска стипендия по програмата "Еразъм+“.

Ето казусът : Хърватски студент е получил стипендия за студентска мобилност по програмата "Еразъм+“ за престоя си с учебна цел в университет във Финландия през академичната 2014/2015 г. Майката, която дължи данък върху доходите си, се ползва от някои данъчни предимства, предвидени в приложимото национално законодателство. През 2014 г., както и за данъчните периоди, предхождащи 2014 г., майката на въпросния студент е получила, увеличение на данъчното облекчение на данъка върху дохода, който, заради осигуряваната издръжка за следването на сина й, е бил под нормативно определените прагове на доходите.

През юли 2015 г. с акт за установяване на данъчни задължения хърватската данъчна администрация я уведомява, че трябва да плати съответния данък, тъй като това увеличение на основното данъчно облекчение за дете на издръжка, което тя е получавала, е отменено за периода от 1 януари до 31 декември 2014 г. Данъчната администрация приема, че предвидените в хърватското законодателство прагове са били превишени именно поради полученото от детето ѝ подпомагане за мобилност по програмата "Еразъм+“. През този период майката била получавала суми над определения праг поради ползването от нейното дете на стипендия като помощ за мобилност.

Майката подава жалба по административен ред срещу този акт за установяване на данъчни задължения пред независимата служба, натоварена с второинстанционното административно производство. Тъй като тази жалба е отхвърлена, тя обжалва постановеното решение пред хърватски административен съд, който също отхвърля жалбата й. Тогава майката подава въззивна жалба пред Visoki upravni sud (Апелативен административен съд, Хърватия), който също я отхвърля. Тогава тя подава конституционна жалба пред запитващата юрисдикция, като поддържа, че в нарушение на членове 20 и 21 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) тя е поставена в по-неблагоприятно положение поради обстоятелството, че детето ѝ на нейна издръжка е упражнило правото си да се движи и да пребивава в държава членка, различна от нейната държава по произход, с цел обучение по програмата "Еразъм+“.

Тъй като има съмнения относно съответствието на разглежданото национално данъчно законодателство с правото на Европейския съюз, сезираният със спора хърватски Конституционен съд отправя преюдициално запитване до Съда в Люксембург.

Съдът дава отрицателен отговор.

Съдът започва своя анализ, подчертавайки, че програмата "Еразъм+" е основана на членове 165 и 166 ДФЕС и има за цел да насърчи мобилността на студентите на територията на Съюза и да им позволи да започнат или да продължат образованието си в различни държави членки, независимо от мястото им на произход, засилвайки по този начин европейското измерение на образованието и обучението. С оглед на икономическите средства, с които разполагат студентите и техните родители, изпълнението на тази цел обаче може да се сблъска с допълнителните разходи, които тази мобилност поражда. Финансовата подкрепа, предоставена чрез стипендии, предназначени да улеснят мобилността на студентите бенефициенти по тази програма, свидетелства за желанието на Съюза да допринесе за конкретното и ефективно преодоляване на тези пречки.

Съдът напомня, че действително правото на Съюза не гарантира на европейския гражданин, че упражняването на неговата свобода на движение е неутрално от гледна точка на данъчното облагане. Въпреки това обаче, Съдът подчертава, че когато дадена държава членка участва в програмата "Еразъм+", тя трябва да следи за това правилата за отпускане и за данъчно облагане на стипендиите, предназначени за улесняване на мобилността на студентите бенефициери, да не водят до неоправдано ограничение на правото на движение и пребиваване на територията на държавите членки.

В случая подпомагането на мобилност само по себе си не е било обект на данъчно облагане в Хърватия към момента на настъпване на фактите. Въпреки това то е взето предвид при изчисляването на данъка върху доходите на майката на студента, получавал стипендия по програмата "Еразъм+", което я е поставило в по-неблагоприятно положение. Според Съда, подобни национални разпоредби на дадена държава членка водят до възпиране на гражданите на Съюза да упражняват, на основание член 21 ДФЕС, свободата си на движение и пребиваване в държава членка, различна от тяхната държава по произход, заради отражението, което упражняването на тази свобода може да има върху изчисляването на данъка върху доходите на данъчнозадължените родители и като резултат, такива национални разпоредби могат да навредят на мобилността на студентите на територията на Съюза по програмата "Еразъм+".

По тази причина, Съдът счита, че именно с оглед на икономическите връзки между детето и неговия родител, не само детето студент на издръжка, упражнило свободата си на движение за обучение, но и неговият родител - данъкоплатец, който е пряко поставен в по-неблагоприятно положение вследствие на това ограничение, могат да се позоват на негативните последици от въпросното ограничение.

Накрая, Съдът припомня, че ограничение на правото на свободно движение и пребиваване може да бъде обосновано от гледна точка на правото на Съюза само ако се основава на обективни съображения от общ интерес, които не зависят от гражданството на съответните лица. Освен това, то трябва да бъде пропорционално на целта, законно преследвана от националното право, т.е. това ограничение трябва да е годно да гарантира осъществяването на целта – мобилност. Що се отнася до спазването на принципа на пропорционалност, Съдът подчертава, че финансовото подпомагане по програмата "Еразъм+" следва да допринесе за покриването на допълнителните разходи, които възникват заради гарантирането на тази мобилност. Вследствие на това, финансовото подпомагане по програмата „Еразъм+“ не води до намаляване на разходите на родителите - данъчнозадължени лица в рамките на задължението им за издръжка на децата, нито пък до увеличаване на данъчния капацитет на тези родители.

С оглед на изложените съображения, Съдът дава отговорна поставените преюдициални въпроси, а именно: членове 20 и 21 ДФЕС, разглеждани в светлината на член 165, параграф 2, второ тире ДФЕС, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство като разглежданото в Хърватия. Изплатената на студент сума в рамките на стипендия "Еразъм +“ не трябва да се взема предвид при изчисляването на данъка върху доходите на родителя, който го издържа.

На второ място ще разгледаме Решение, постановено от Съда в голям състав на 25 февруари 2025 г., по съединени дела С-146/23 (SądRejonowywBiałymstoku) и С-374/23 (Adoreikė), които се отнасят до финансовата страна, свързана с независимостта на съдиите и по-конкретно как трябва да бъде определено възнаграждението на съдиите.

Ето казусът : Съдът в Люксембург е сезиран с две преюдициални запитвания от полски и литовски съдилища, които поставят въпроси относно съвместимостта на националните разпоредби за определянето на възнаграждението на съдиите с правото на Съюза.

В Полша със закон се предвижда, че основното възнаграждение на съдиите се определя обективно въз основа на средната заплата, обявена от Главно управление на статистиката. С три последователни закона за съответните периоди този метод за изчисляване обаче се изменя, което води до „замразяване“ на индексирането на възнаграждението на съдиите за 2021 г., 2022 г. и 2023 г. Тази мярка за дерогация е обоснована с бюджетни ограничения, свързани с пандемията от COVID-19 и с агресията на Русия срещу Украйна. Полски съдия, изпълняващ функциите си в Районен съд Бялисток, който е запитващата юрисдикция, оспорва това изменение и предявява иск пред тази юрисдикция за изплащане на сумата заедно със законната лихва за забава, която би получил, ако възнаграждението му е било изчислено в съответствие със закона, т.е. претендира сумата, съответстваща на разликата между получената заплата и заплатата, която би му била дължима, ако индексирането не е било „замразено“.

В Литва двама съдии предявяват иск за обезщетение за вреди срещу тази държава членка пред запитващата юрисдикция, Окръжен административен съд, Вилнюс. Те поддържат, че тяхното възнаграждение зависи пряко от политическата воля на изпълнителната и законодателната власт, с което се нарушава принципа на независимост на съдиите. Освен това те възразяват срещу липсата на правен механизъм за определяне на достойно възнаграждение, съобразено с отговорностите на съдиите и сравнимо със заплатите на представителите на други юридически професии.

Съдът започва своя анализ, уточнявайки условията, при които принципът на независимост на съдебната власт допуска законодателната и изпълнителната власт на дадена държава членка, от една страна, да определят възнаграждението на съдиите и от друга страна, да дерогират националната правна уредба, която регламентира обективно реда и условията за определяне на възнаграждението на съдиите, като решава да увеличи по-малко от предвиденото това възнаграждение или дори да замрази или да намали неговия размер.

В това отношение Съдът подчертава, че нито една разпоредба в правния ред на ЕС не налага на държавите членки конкретен конституционен модел, уреждащ отношенията между различните държавни власти, по-специално що се отнася до определянето и разграничаването на техните правомощия. Съгласно член 4, параграф 2 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), Съюзът зачита националната идентичност на държавите членки, присъща на техните основни политически и конституционни структури. При избора на съответния си конституционен модел обаче държавите членки са длъжни да спазват изискванията, които произтичат за тях от правото на Съюза.

Всъщност, макар организацията на правораздаването в държавите членки да е от тяхната компетентност, при упражняването ѝ обаче те все пак са длъжни да спазват задълженията си, произтичащи от правото на Съюза и по-конкретно член 2 и член 19, параграф 1, алинея втора ДЕС. Това важи по-специално за реда и условията за определяне на възнаграждението на съдиите.

Член 19 ДЕС възлага на националните юрисдикции и на Съда на ЕС задачата да гарантират пълното прилагане на правото на Съюза във всички държави членки, както и съдебната защита на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза. За тази цел запазването на независимостта на съдебните органи е от първостепенно значение. Изискването за независимост на съдилищата е част от основното право на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес.

Понятието за независимост на съдилищата предполага, че съответният съдебен орган упражнява правораздавателните си функции напълно самостоятелно, без да е йерархично обвързан или подчинен и без да получава нареждания или инструкции, така че по този начин да бъде защитен от външна намеса или натиск, които биха могли да накърнят независимостта на членовете му и да повлияят при вземането на техните решения. Впрочем фактът, че членовете на съдебния орган получават възнаграждение, съответстващо на значимостта и важността на изпълняваните от тях функции, представлява присъща гаранция за независимостта на съдебната власт.

По-конкретно, в съответствие с принципа на разделение на властите, характерен за функционирането на правовата държава, трябва да се гарантира независимостта на съдилищата спрямо законодателната и изпълнителната власт.

Самият факт, че законодателната и изпълнителната власт на дадена държава членка участват в определянето на възнаграждението на съдиите, сам по себе си не може да създаде зависимост на съдиите от тези власти, нито да породи съмнения относно тяхната независимост или безпристрастност. Всъщност националните законодателни и изпълнителни власти са в най-добра позиция да вземат предвид конкретния социално-икономически контекст на държавата членка, в която трябва да бъде изготвен този бюджет и да се гарантира независимостта на съдиите.

Въпреки това обаче, националните правила относно възнаграждението на съдиите не трябва да пораждат основателни съмнения у правните субекти в неподатливостта на съдиите спрямо влиянието на външни фактори и в неутралността им спрямо конкуриращи се интереси.

След задълбочен анализ, Съдът синтезира условията за определяне на възнаграждението на националните съдии, както и изискванията за дерогация на установените правила, като постановява, че член19, параграф1, алинея втора във връзка с член2 ДЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че принципът на независимост на съдебната власт допуска :

–От една страна, законодателната и изпълнителната власт на дадена държава членка да определят възнаграждението на съдиите, при условие че това определяне не е упражняване на произволна власт, а се основава на правила, а именно:

· Да са предвидени в закон;

· Да са обективни, предвидими, стабилни и прозрачни;

· Да осигуряват на съдиите възнаграждение, съответстващо на значимостта на изпълняваните от тях функции, като се имат предвид икономическото, социалното и финансовото положение на съответната държава членка и средната заплата в тази държава членка; и

· Да подлежат на ефективен съдебен контрол съгласно процесуалните правила, предвидени в правото на съответната държава членка,

–От друга страна, законодателната и изпълнителната власт на дадена държава членка могат да дерогират националната правна уредба относно възнаграждението на съдиите, като решат да увеличат тяхното възнаграждение по-слабо от предвиденото в тази правна уредба и дори да замразят или намалят размера на възнаграждението, при условие че мярката за дерогация не е упражняване на произволна власт, а съответства на следните условия:

· Дерогацията да е изрично предвидена в закон;

· Дерогацията да определя обективни, предвидими, стабилни и прозрачни правила за възнаграждение;

· Дерогацията да е обоснована от цел в общ интерес, каквато е необходимостта от отстраняване на прекомерния държавен дефицит. Бюджетните съображения, обосновали приемането на мярка за дерогация от общите правила относно възнагражденията на съдиите, трябва да бъдат ясно посочени. Освен това, тази мярка за дерогация не трябва да е насочена единствено и само към членовете на националните съдилища, а трябва да се вписва в по-обща рамка, осигуряваща приноса на широк кръг служители от националната публична администрация, чиито възнаграждения са засегнати от бюджетните ограничения;

· Дерогацията да е необходима и строго пропорционална за постигането на тази цел, което означава тя да остане изключителна и временна мярка и да не засяга изискуемото съответствие на възнаграждението на съдиите със значимостта на изпълняваните от тях функции, и

· Дерогацията да може да подлежи на ефективен съдебен контрол съгласно процесуалните правила, предвидени в правото на съответната държава членка.

Въз основа на изложените съображения и в отговор на поставените преюдициални въпроси, Съдът заключава, че запитващите национални юрисдикции следва да проверят дали всички тези изисквания са спазени в разглежданите случаи, като според Съда изглежда да е така.