Бъдещият лекар Стоимен Димитров: Хипократовата клетва още тежи

Той е на 25, бъдещ лекар, който избира своя път в детска възраст и върви по него уверено, с много вдъхновение и ентусиазъм. Стоимен Димитров завършва специалност "Медицина", в МУ "Проф. д-р Параскев Стоянов" – Варна.

Бъдещият лекар е избрал за свое професионално призвание ревматологията. Интересите му са в сферите на социалнозначимите ревматични болести, като остеоартрозата, както и на редките заболявания, като автоинфламаторните синдроми и системните васкулити и техните казуистични прояви. До момента той има три пълнoтекстови публикации, 14 резюмета в различни списания, над 10 участия в национални и международни научни конференции.

Стоимен Димитров е рецензент на две международни реферирани списания с Impact Factor - Rheumatology International, което заема едно от челните места в раздел ревматология на международните бази данни Scopus и Web of Science, както и на BMC Rheumatology – реферирано списание с отворен достъп, което разглежда предклинични, транслационни и клинични статии за всички аспекти на превенцията, лечението и управлението на ревматологични заболявания.

Той е един от студентите, носители на Годишната поименна награда на Община Варна за постигнати високи резултати.

Светлана Вълкова разговаря със Стоимен Димитров в предаването "Другият до мен".

Как избира медицината за своя път

Решението го взех в много ранна възраст и беше изключително лесно. За първи път започнах да го мисля в предучилищната, като бях на шест. Вече имах бегъл поглед върху работата на моите родители, които са общопрактикуващи лекари. В интерес на истината в моето семейство всички без един са здравни работници - от фелдшери, лаборанти до лекари, магистър-фармацевти, зъболекари... 

Имах избор, но на мен работата ми изглеждаше изключително вълнуваща, тъй като включва постоянен контакт с хора. И от друга страна се налага да им помагаме по различни начини, не само като ги лекуваме, но и просто като общуваме с тях.

Вълнението е всеки ден

Вълнението започна още преди да бъда приет в университета, от кандидатстудентските изпити. Мога смело да твърдя, че с всеки изминал ден се вълнувам все повече и повече за бъдещата ми кариера и професионално развитие. За това, което ме очаква да правя цял живот, на което трябва да се отдавам напълно. Всеки следващ изпит е малка стъпка нагоре по стълбичката към това, което искам да бъда.

Пътят занапред

Със сигурност бих искал да остана в България. Искам да допринеса за нашата общност както на ниво квартал и град, така и за цялата страна. Избрал съм си специалността "ревматология", тя е по-особена - подразделение е на вътрешните болести, занимава се с изучаването и лечението предимно на автоимунни, възпалителни ставни заболявания, както и системни.

За интереса към медицинската наука

Гледайки като дете документални или фантастични филми, се възхищавах на хората, които успяват да направят различни открития. Възхищавах се и на самия процес - как трябва да бъдем отдадени всеки ден от сутрин до вечер, да работим постоянно, да мислим за това, за да открием нещо велико.

Още в първи курс на първата ми лекция в университета реших, че искам да стана асистент и да сбъдна моята мечта да бъда научен работник.

Как се раждат великите идеи 

Мисля, че се раждат напълно непредвидимо, точно когато най-малко очакваме. Винаги съм вземал най-добрите решения за себе си в най-непринудените обстоятелства. Мисля, че и в науката не е по-различно. 

Естествено, базата данни задължително трябва да я имаме, затова ние учим и шест години. Полагаме около 55 - 60 изпита и след това трябва да продължаваме да се учим и да се квалифицираме, но по-важен е начинът на мислене. Трябва да се опитваме да излизаме извън границите на поставените от откритията лимити, трябва някак си да вкараме и творческо мислене, за да чупим рамките на прагматичното.

Най-смелите мечти в областта на медицинската наука

Много бих искал да открия може би молекула или рецептор, чисто на клетъчно молекулярно ниво, която да кръстят на мое име и може би да допринеса за лечението на някое доскоро мислено за нелечимо заболяване. Искам да е нещо, което ще има принос не само за научната среда, но и за пациентите, тъй като на първо място го правим за хората.

Тежи ли още Хипократовата клетва

Абсолютно мисля, че тежи. Въпросът е, че не трябва да я прочитаме само на дипломирането си, а трябва от време на време да си я припомняме, тъй като в трудните моменти е лесно да забравим откъде сме тръгнали и на какви принципи трябва да стоим.

Цялото интервю може да чуете в звуковия файл.