Веселин Ранков: Ако започнем да правим изкуство, както дишаме, ще бъдем големи артисти

Веселин Ранков намира гласа си, докато върви мислено из бомбичките прах, които бухват между пръстите на крачетата по пътищата на Добруджа. И оттогава за много от нас е разказвачът. В приказките, в радиопиесите, в аудиокнигите, в образите, в които въплъщава живот не сцената и на екрана.

"Така се открива гласът – може би трябва да има преподавател, може би трябва да осъзнаеш какво притежаваш, може би трябва да си прочел малко повече книги, за да потънеш в света на автора, да го превърнеш в свои и да го разкажеш на околните с този глас", казва актьорът в "Кино с думи".

Той има над 60 роли в театъра, киното и телевизията. Играе в сериалите "Дунав мост", "Клиника на третия етаж", "Забранена любов", "Откраднат живот", "Етажна собственост", "Дървото на живота", "Столичани в повече". Във филмите "Райската стая", "Дилъри на смъртта", "Сбогом, мамо", "Китайската съпруга", "Откраднати очи", "Балканизатор", "Голямата игра" – всичките чужди копродукции. Последният български филм, в който го гледахме, е дебютът на Яна Лекарска в киното – "Защото обичам лошото време". За театралните му роли е трудно да бъдат изброени, списъкът на филмите, които озвучава, също е дълъг. Роуан Аткинсън, Робин Уилямс, Били Кристъл, Джо Пеши, Еди Мърфи, Мартин Лоурънс, неведнъж са звучали със същия този глас, за който стана дума. Героите Уили Танер от "Алф" и Рене от "Ало, ало!" също.

Актьорът, който мислел да става хирург и дори влиза в Медицинската академия, но в крайна сметка завършва Театралната, е актьор, от когото мнозина са се учили. Веселин Ранков носи титлата доцент и преподава в НАТФИЗ, преди всичко занаят.

"Преподаването е споделяне на един опит с едни хора, с които трябва да си изключително убеден, че само след няколко години ще работиш на сцената. На мен не ми се работи със слаби актьори, работи ми се с добри артисти. Да има сериозни взаимоотношение, да забравим всичко онова, което е извън сцената – не е възможно, разбира се, това е само пожелание – и да заживеем в онзи измислен свят, който ни прави по-различни. Може би артистът става актьор именно с това желание и с този стремеж – да бъде различен, да живее някъде другаде, в нещо друго. По този начин да направи живота си много, много по-дълъг, защото обикновеният човек живее един живот, а пък актьорите живеят много животи", обяснява Веселин Ранков.

Той е на мнение, че щастливият човек е успелият човек:

"Ние винаги търсим онова, което ще ни достави удоволствие – радостта, близостта. Това не е лъжа, това е просто твърдо, сериозно желание да притежаваш някого, като му дадеш себе си – казва актьорът. – Ние живеем в отсечки и много се надяваме, че ще оставим нещо в следващата права, която кой знае къде се крие там – в бъдещето, в далечината, в безкрая."

Според него и журналистите, и артистите са крадци:

"Ние крадем души и започваме да приличаме на тях. Преживяваме съответните животи за малко и бързаме да се върнем отново в нашия си живот, защото той пък е свързан с едни други неща, които човек трябва да изпълни – има задължения, които общо взето не са чак толкова прекрасни или са трудни. Хубавото бягство в нашите професии е това. Същото нещо могат да правят художниците, когато рисуват потъват в багрите, писателите, които споделят: "Ох, трябва да го убия този Иван!. – Ама защо ще го убиваш, ти си авторът, може да не го убиеш. – Трябва, няма как". Те потъваш също в своята история. Сигурно хлебарят, който прави хляб, също раздава живот на хората, които го купуват. Общо взето ние правим чрез работата си нашите бягства по-поносими. По-поносимо е и удоволственото преживяване да се върнеш в обратно, е като че ли да си починеш от онзи свят, който е чуждият. Да се върнеш в малкия затвор, в малкия килер, в който живеем."

Детската игра за Веселин Ранков всъщност е работа, в която детето опознава света. В това е и допирната точка с актьорското майсторство.

"Работата на артиста е да се направи на дете, да отиде да играе и да няма правила, ако можеш Затова сме щастливи. Най-хубавото нещо е, че в крайна сметка от всичките визуални изкуства при нас, сценичните, публиката ни ръкопляска накрая" – твърди Ранков. – Артистът взима себе си, след това онова, което е научил, материала, който му е даден, ако щете и деня, в който живее, и ги омесва. Изведнъж му става много удобно. Тоест приласкаването, дърпането на всичко към себе си е част от играта. Играта е игра и затова е забавна."

Според Веселин Ранков на сцената се изгражда връзка между очите на актьора и очите на публиката. Понякога обаче актьорите се губят в средствата.

"Колкото повече средства има един актьор или човек на изкуството, в един момент той започва да се изчиства от тях и да ги забравя. Тогава вече той започва да прави нещо, което ние правим от първото си появяване не този свят – да поемем въздух и да го издишаме. Ние не мислим как дишаме. Ако започнем да правим и изкуството, както дишаме, ще бъдем прекрасните, големи артисти."

Още за техниките на игра и придърпването на текста към себе си, за любовта, която те кара да бъдеш най-силно себе си и за студентския фестивал "Вия Понтика", който Веселин Ранков организира заедно с брат си в родния Балчик – чуйте в звуковия файл.