За ненавременното транспониране на европейските директиви на национално равнище

Рубриката "Съдебната практика на Съда на Европейския съюз" на предаването "Законът и Темида" се излъчва със съдействието на Съда на Европейския съюз. Можете да я слушате веднъж месечно, всеки последен петък на месеца от 10.00 часа по програма "Христо Ботев". Това е деветото издание.

В деветата рубрика, посветена на актуалната съдебна практика на Съда на Европейския съюз (СЕС), на първо място, ще обърна специално внимание на изключително важния въпрос в правния ред на Европейския съюз (ЕС) за ненавременното транспониране на национално равнище на европейските директиви и последиците от това нарушение на държавите членки (1). На второ място, ще се спра на скорошната съдебна практика относно правните последици за кредитодателя, ако той не предостави предвидената от закона информация на кредитополучателя за всички разходи, които същият ще трябва да покрие за взетия потребителски кредит (2).

1. В първата част на днешната рубрика, преди да преминем към разглеждане на новоизлязлата съдебна практика относно ненавременното транспониране на европейските директиви, бих искала накратко да направя няколко уводни пояснения:

- За разлика от пряко приложимите актове на ЕС на територията на всички държави членки, какъвто е например регламентът, който има директен ефект (пряко действие) и поражда направо права и задължения за всички субекти на правото на ЕС, то директивата обвързва всяка държава членка (ДЧ) по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат и който се реализира в националния правен ред чрез нормативната регламентация в самата ДЧ (чрез закон, подзаконов или административен акт). ДЧ в определен от директивата срок трябва да изпълни това свое задължение да приеме съответния нормативен акт за реализирането на предписания резултат от директивата.

- По силата на принципа на лоялното сътрудничество, прогласен в чл. 4, пар. 3 ДЕС, всяка ДЧ е длъжна да предприема всички мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на нейните задължения, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Тази основополагаща разпоредба в правния ред на ЕС намира своята ефективна процесуална защита в разпоредбите на чл. чл. 258–260 ДФЕС, уреждащи двата вида процедури за неизпълнение на задълженията на ДЧ и които процедури се провеждат пред Съда в Люксембург.

- Първата процедура има установителен характер, като задачата е да се констатира извършено нарушение от страна на ДЧ, която не е изпълнила свое задължение, като източник на нейната отговорност е именно спазването на всички норми от правото на ЕС. Тази процедура няма за цел да накаже държавата членка за извършеното от нея нарушение, а само да го установи. Искът за установяване на неизпълнение на задължения, насочен срещу ДЧ, може да се предяви от Комисията или от друга ДЧ. Ако Съдът установи неизпълнението, съответната ДЧ трябва да се съобрази със съдебното решение в най-кратък срок.

- Втората процедура може да бъде задвижена в случаите, когато въпреки че е безспорно установено нарушението с влязло в сила решение на Съда в Люксембург, то не бъде преустановено от ДЧ. Когато прецени, че ДЧ не се е съобразила със съдебното решение, Комисията може да предяви нов иск, с който да поиска налагане на парични наказания (глоби). В този случай Комисията може да сезира Съда по реда на чл. 260, пар. 2 ДФЕС с т.нар. иск за нарушение на нарушението, т.е. санкционен иск за налагане на еднократна и/или периодична имуществена санкция в зависимост от тежестта и продължителността на установеното и продължаващо нарушение от страна на неизправната ДЧ.

- Ако обаче на Комисията не са съобщени мерките за транспониране на дадена директива, по нейно предложение Съдът може да наложи наказания още на етапа на първата процедура, т.е. с първото съдебно решение.

1.1. С решения C-149/23,C-150/23,C-152/23,C-154/23 иC-155/23, постановени от Съда на 6 март 2025 г., пет държави членки са осъдени да заплатят финансови санкции за неизпълнение на задължението за транспониране на Директива (ЕС) 2019/1937 относно защитата на лицата, които подават сигнали за нарушения на правото на Съюза.

Ето казусът : Съгласно член 26, пар.1на въпросната Директива, срокът за приемане на националните разпоредби за транспониране от държавите членки е до 17 декември 2021 г. Само 3 държави членки транспонират тази Директива в предвидения срок. През януари 2022 г. Комисията открива процедури срещу 24 държави членки, но само срещу 6 от тях е подаден иск пред Съда през март 2023 г, тъй като междувременно останалите държави членки са осъществили транспонирането на национално равнище.

Още на 25 април 2024 Съдът се произнася по делото, заведено срещу Полша (C-147/23), като тя е осъдена да заплати 7милионаевро еднократна глоба, както и по 40000 евро на ден периодична имуществена санкция, докато неизпълнението на директивата не бъде преустановено.

Комисията изтъква в заведените искове срещу останалите 5 държави членки, а именно: Германия, Люксембург, Чехия, Естония и Унгария, че тази Директива е основен инструмент в правото на Съюза за гарантиране на минимални стандарти, целящи постигането на високо равнище на ефективна защита на лицата, които съобщават информация за нарушения на правото на ЕС в ключови области на политиката, когато тези нарушения могат да причинят вреди на обществения интерес. Осигуряването на силна защита на лицата, подаващи сигнали за нарушения, е от съществено значение за насърчаване на докладването и повишаване на ефективността на правото на ЕС. Накратко Директивата изисква от държавите членки да гарантират: (1) ефективни канали за поверително докладване на нарушения на правилата на ЕС, (2) надлежно разследване от компетентните органи и (3) ефективна защита от ответни действия като заплахи, отмъщение и пр.

Със скорошните си решения по тези дела Съдът в Люксембург уважава исковете на Комисията срещу Германия, Люксембург, Чехия, Естония и Унгария, като същевременно отхвърля техните доводи и ги осъжда да заплатят претендираните финансови санкции. Съдът наложи глоби на петте страни заради това, че не са успели да приемат правила за повишаване защитата на хората, подаващи сигнали за нередности, които разкриват измами, укриване на данъци, нарушения на сигурността на данните и редица други нарушения. Наложените еднократни глоби са: за Германия в размер на 34 милиона евро, Чехия е глобена с 2,3 милиона евро, Унгария трябва да плати 1,75 милиона евро, а Люксембург и Естония – по 500 000 евро. Що се отнася до Естония, в случай че неизпълнението на задължението за транспониране на тази Директива все още продължава към датата на постановяване на съдебното решение, тя трябва да заплати и дневна периодична глоба в размер на 1 500 евро на ден.

1.2. Ще продължим темата за ненавременното транспониране на директивите като разгледаме и Решението по дело С-480/23Комисия/България, постановено на 20 март 2025 г., с което Съдът в Люксембург осъди България дa зaплaти 1 593 000 eвpo зapaди нecпaзен cpoĸ зa тpaнcпoниpaнe нa Диpeĸтивaтa зa нacъpчaвaнe нa чиcти и eнepгийнoeфeĸтивни пътни пpeвoзни cpeдcтвa.

Ето казуса: Въпросната Директива (ЕС) 2019/1161 на Европейския парламент и на Съвета от 20 юни 2019 г. бе приета с цел да се стимулира мобилност с ниски вредни емисии за по-голямо търсене на чисти и енергийно ефективни пътни превозни средства и по този начин да се подпомогне прехода към устойчива, конкурентноспособна, сигурна и декарбонизирана енергийна система, а оттам – да се увеличи приноса на транспортния сектор за политиките на Съюза в областта на околната среда, климата и енергетиката. Определени са нaциoнaлнитe цeли зa oбщecтвeнитe пopъчĸи зa чиcти пpeвoзни cpeдcтвa, така че да бъде осигурен минимaлeн дял oт oбщия бpoй пpeвoзни cpeдcтвa, пpидoбивaни чpeз oбщecтвeни пopъчĸи в дaдeнa ДЧ пpeз peфepeнтнитe пepиoди 2021—2025 г. и 2026—2030 г.

Държавите членки е предвидено да транспонират тази Директива в националното си законодателство в срок до 2 август 2021 г. На 29 септември 2021 г. Европейската комисия изпраща на България официално уведомително писмо, с което ѝ напомня, че срокът за транспониранее изтекъл и че все още не e уведомена за предприетите мерки за нейното транспониране.

Πopaди липcaтa нa пocлeдвaщo yвeдoмлeниe от страна на България за предприети от нея стъпки за транспониране на Директивата, нa 6 aпpил 2022 г. Koмиcиятa изпpaщa мoтивиpaнo cтaнoвищe, c ĸoeтo пpиĸaнвa Бългapия дa пpeдпpиeмe нeoбxoдимитe мepĸи в cpoĸ oт двa мeceцa oт дaтaтa нa пoлyчaвaнeтo мy.

Тъй като до април 2023 г., т.е. повече от 20 месеца след изтичането на срока, определен в Директивата, България не я е транспонирала в своето законодателство, Комисията предявява иск срещу нея.

Писмената фаза на производството приключва на 7 февруари 2024 г., а на 3 май същата година Комисията уведомява Съда, че междувременно България е завършила транспонирането на Директивата към 5 януари 2024 г. и вследствие на това оттегля частично иска си, като се отказва от искането си за определяне на периодична имуществена санкция и същевременно изменя искането си за осъждане да заплати еднократно платима сума в размер от 1 593 000 евро.

България поддържа, че закъснението за транспонирането на Директива 2019/1161 се дължи, от една страна, на политическата нестабилност в България, предизвикана от честите промени на правителството, както и от разпускането на Народното събрание, и от друга страна, поради пандемията от COVID‑19, довела включително до забавяне на законодателната дейност. Страната ни твърди, че тези обстоятелства представлявали случаи на непреодолима сила. България уточнява също така, че част от разпоредбите, предвидени в Директива 2019/1161, са съществували вече в националното законодателство, прието преди 2август 2021г.

В своя анализ Съдът изтъква, че България не е доказала, че съществуващата национална правна уредба преди приемането на Директивата осигурява прилагането на разпоредбите, въведени с нея.

Съдът напомня, от една страна, че доводът на Република България за политическата нестабилност не може да бъде приет предвид постоянната практика на Съда, съгласно която ДЧ не може да се позовава на разпоредби, практики или положения, съществуващи в нейния вътрешен правен ред, за да обоснове неизпълнение на задълженията й, произтичащи от правото на Съюза, каквото неизпълнение е липсата на транспониране на Директива в определения срок. От друга страна, въпреки че здравна криза с мащаба на пандемията от COVID-19 е външно за България непредвидимо събитие, това не променя факта, че ДЧ е трябвало да действа с цялата дължима грижа, като уведоми Комисията своевременно за срещнатите трудности, поне преди изтичането на срока, определен в мотивираното становище на Комисията от 6април 2022г.

Въз основа на тези съображения, Съдът отхвърля всички доводи и осъжда България да заплати еднократно платимата сума от 1 593 000 евро. Относно размера на наложената имуществена санкция Съдът в Люксембург изтъква, че съгласно постоянната съдебна практика той е длъжен по всяко дело в зависимост от конкретните обстоятелства да определи подходящи имуществени санкции с цел по-специално да предотврати повторни аналогични нарушения на правото на ЕС. Сред релевантните фактори за изчисляването на размера на глобата Съдът взема предвид обстоятелства като тежестта на установеното неизпълнение на задълженията, платежоспособността на съответната държава и периода, през който продължава нарушението – в конкретния случай по това дело 885 дни.

2. Във втората част на днешната рубрика ще се спрем на едно неотдавнашно съдебно решение, даващо отговор на въпроса относно законовите последици за кредитодателя, в случай че не предостави съгласно предвидената от национален закон на ДЧ и в изпълнение на Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителските кредити, пълна информация относно отпуснатия на кредитополучателя кредит. Въпросната Директива има за цел да се хармонизират правилата на ЕС относно кредитите и същевременно да се подобри прозрачността на условията на договорите и нивото на защита на кредитополучателите.

Това е решение по дело С472/23 Lexitor (Кредит без лихви и разноски),постановено от Съда на 13 февруари 2025 г.

Ето казуса: Lexitor е полско дружество за събиране на вземания, на което потребител е прехвърлил правата си, произтичащи от договор за кредит, сключен с банка. Дружеството твърди, че банката не е изпълнила задължението си за предоставяне на пълна информация на потребителя при сключването на договора и сезира полски съд, като претендира банката да заплати парична сума, съответстваща на лихвите и разноските, платени от въпросния потребител.

В подкрепа на претенцията си Lexitor счита, че годишният процент на разходите (ГПР) е бил завишен. Oт една страна, според дружеството една от клаузите на договора, взета предвид при изчисляването на този процент, трябва да се обяви за неравноправна и съответно за необвързваща потребителя. От друга страна, в договора не били посочени ясно основанията, причините и условията за увеличаване на разходите, свързани с изпълнението му. Според Lexitor тези нарушения трябвало да доведат до прилагане на санкцията, предвидена в полския закон, а именно кредитът да бъде освободен от лихвите и таксите, посочени в договора.

Полският съд отправя преюдициално запитване до Съда в Люксембург с цел да установи дали банката е нарушила предвиденото в правото на Съюза задължение за информиране и дали лишаването на тази банка от правото ѝ на лихви и разноски е съвместимо с правото на Съюза.

В отговор на запитващата полска юрисдикция, Съдът прилага постоянната си съдебна практика.

Първо, Съдът припомня, че договорът за кредит трябва да посочва по ясен и кратък начин ГПР, изчислен към момента на сключването му.

Второ, договорът за кредит трябва да описва по ясен и разбираем начин условията, позволяващи промяна на разходите, свързани с неговото изпълнение. Фактът, че за тази цел договорът се основава на показатели, които трудно могат да бъдат проверени от потребителя, може да наруши задължението за информиране. Това е така, когато средният потребител не може да провери нито настъпването на обстоятелствата, обосноваващи тази промяна, нито тяхното отражение върху въпросните разходи и съответно не е в състояние да разбере обхвата на своето задължение. Националният съд следва да провери дали тази хипотеза е налице в спора, с който е сезиран.

Трето, в случай на нарушение на задължението за информиране, което засяга възможността на потребителя да прецени обхвата на своите задължения, банката може да бъде лишена от правото да получи лихви и разноски. Освен ако запитващата юрисдикция не установи друго, Съдът счита, че тази санкция е пропорционална, въпреки че тежестта на нарушението и произтичащите от него последици за потребителя могат да варират в зависимост от случая.

С това свое решение Съдът постановява, че при липса на пълна информация относно ГПР в договорите за отпускане на кредит, чиято достоверност остава по този начин извън контрола на кредитополучателя, същият ще трябва да върне само главницата (заетата сума), без никакви допълнителни разходи, а банката кредитор ще бъде лишавана от право на лихви, такси, комисионни и разноски.