Веселин Боришев: Ние сме тотално късопаметни безхаберници

Има ли значение военната фотография в новите технологични времена? Може ли да се говори още за фотожурналистика? Има ли още такава професия? Какво е да си фотограф в днешния свят? Пропагандна ли е ролята на изображението в т.нар. "модерни войни"?

Фотографът Веселин Боришев коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" военната фотожурналистика и медийната среда у нас.

Да си фотограф днес

"Функцията на фотографа в оформянето на медийната среда е никаква, защото фоторепортери отдавна няма. Освен това няма и медийна среда, и то не само тук, на нашата територия в републиката ни, а и в световен мащаб. Според мен фотожурналистът не съществува по ред обективни причини. Едната от тях е, че светът се промени страшно много, насити се с изображения, изображението девалвира. Светът се насити и от много канали за информация – независимо дали електронни, или класически, на хартиен носител (те самите изчезнаха). И фоторепортерът молко по малко изчезна заедно с тях."

За кого и за какво има значение военната фотография

"Има значение за всички ни, защото все пак това е документ от война. Обаче – и тук отварям една голяма скоба, която ще обясни това, което искам да ви кажа, а то е: това не е класическа фоторепортерска работа на военен фоторепортер. В момента се водят няколко войни, които са модерни. Те са от разстояние."

Всеки ден загиват хора...

"Да, обаче класическата война, в смисъла, в който само допреди няколко години се разбираше, е там, където стъпи пехотински крак. Сегашните са електронни войни, движат се от дронове, от разстояние. Седи един пич в един окоп с лаптоп и той може да порази цел, която е на стотици километри от него.

Знаете ли, големите агенции, големите фоторепортери спряха класическия тип фотожурналистика още преди 10-15 години. Спряха да се пращат екипи на мястото на конфликтите. Представяте ли си как агенция "Ройтерс" би изпратила там фотограф в командировка?

Наскоро излязоха наградените снимки от конкурса Word Press. Не разгледах абсолютно всички, но на челните места бяха фотографии от Газа и Русия. Но те са направени от местни фотографи. Имаше потресаваща снимка на детенце без ръчички, ако не бъркам, фотографката беше от Газа. Палестинка, а не израелка. Представяте ли си как един израелски или европейски фотограф отива на командировка в Газа, за да отразява военния конфликт? Те ще го изядат на първата минута. Едно време големите фотоагенции наемаха т.нар. "стрингъри", които отиват на място и работят на парче. Но преди десетина години агенциите тотално забраниха наемането на такива хора, защото ще им тежи на съвестта смъртта на тези хора."

Кога една снимка е само свидетелство, кога – произведение на изкуството или и двете

"Никой не може да отговори на този въпрос. Или се получава, или не. Но хубавата снимка е искрената. Един от любимите ми фотографи Антоан д`Агата беше ходил в Мариупол, обаче това не е класическа фотожурналистика. Това е артистична фотография, която работи с мъката на хората. Според мен, а може и да не съм прав, фотожурналистиката следва ритъма на войната. И се връщам в началото на миналия век, когато Робърт Капа, който се смята за основател на модерната фотожурналистика, загива по време на работа. Където е пехотинецът, той е там. Мисълта на Капа е, че ако не ти е хубава снимката, значи не си бил достатъчно близо."

Въздействие от  разстояние

"Едни биха се зарадвали на това, че в Мариупол са убили много хора. Други биха казали, че това е ужасно. И аз казвам, че това е ужасно, защото е факт. Трети казват, че това са актьори... Изходът от това е интернетът да стане изключително скъп, за да може изключително малко хора да имат достъп до всичко това... Смятам себе си за човек от правилната страна. Одобрявам смачкването на аятоласите. Одобрявам, че вече четвърта година Украйна се опъва по такъв начин. Но никога не бих казал както десетки мои приятели във фейсбук: Браво, сега е хубаво! Какво е хубавото?! Умират хора... А това, че ти си решил, че си от правилната страна, не го прави хубаво. Това са пълни глупости."

През 1996 г. "Нощен труд" пуска на първа страница мъртвото тяло на убития Андрей Луканов. Ако сега, не дай си Боже, убият много влиятелен политик, нещо подобно би ли могло да се случи?

"Не. Случката с Луканов я зная, защото снимката е на мой приятел. И зная как я е направил. Това беше романтичното време на фотографията. Медийната среда беше различна. И Георги Колев (моят приятел и колега) бил дежурен. Звънят му в редакцията и казват, че Луканов е убит и да отива в моргата. Трябва снимка. И впоследствие Жоро отива там при санитаря с бутилка водка. Санитарят приема бутилката и казва: "Прави каквото искаш". И Жоро обикаля трупа и го снима. А сега санитарите са много по-скъпи, за бутилка водка няма да свършат работа..."

Ирония...

"Моралният казус не е предмет на фотографа. Например, ако заговорим за морален казус във фотожурналистиката, ще кажем за снимката с лешояда (бел.ред. – южноафриканският фотожурналист Кевин Картър прави знаменитата снимка на лешояд и умиращо момиченце, за което е награден с "Пулицър"). Това е снимка-икона за световната фотожурналистика. Но авторът впоследствие се самоубива. Защото целият свят започва да го критикува: би трябвало да помогне на детенцето, вместо да снима... А Картър според мен се самоубива поради прекалена чувствителност и злоупотреба с наркотици."

Наистина ли сме късопаметни, или просто объркани, жертва на страхотна пропаганда...

"Тотално късопаметни. Безхаберници. Настъпваме една и съща мотика десетилетия наред и тя ни бие и бие... По тази причина не гласувам. И няма сила, която да ме накара. Последното ми гласуване беше, когато Лозан Панов беше издигнат за президент. И тогава видях как "добрите сили" осраха кампанията на този добър и фин човек."

Вяра в острата, изобличаваща журналистика

"Да, но това е романтична идея. Лошото е, че с моята работа вече повече от 30 години знам много неща. И не вярвам на много неща. Както не вярвам и на повечето подкасти, защото зная кой какъв е. Но ако журналистиката, за която говорите, се случи, тя ще бъде унищожена изключително бързо."