Критично за новото българско кино

Липса на експерименталност в новите български филми, част от 43-тата “Златна роза”, отчитат кинокритиците Геновева Димитрова и Людмила Дякова. Въпреки усещането за отсъствие на полет и ясно заявен глас, те виждат в програмата и филми, които променят. Такива са например “Стадото” на Милко Лазаров, както и късометражните “Eraserhead в плетена торба за пазар” на Лили Кос и “Черно куче” на Алекс Красимиров. В новия филм на Стефан Командарев “Made in EU” пък критиката разчита не просто социално и политическо, а екзистенциално кино, едно остро човешко наблюдение.

• "Made in EU": картина на екзистенциалното отчаяние на човека

Силно впечатление според тях прави и филмът на Ивайло Христов “Любоф”. Той е абсолютно потопен в абсурда – от ироничното заглавие до цялата цветиста ирония, през която преминават и осемте истории, базирани на пиесата “От червения плъх до зелената звезда” на Алексей Слаповски. Впечатление прави и “Платформата” на Николай Мутафчиев. В него критиката открива смел политически филм, макар и нереализирал се в пълната си същност, какъвто досега не сме имали нито в игралното, нито в документалното кино. “Платформата” се откроява и със силното актьорско присъствие. Такова критиката отбелязва и във филма на Ивайло Пенчев “Рожден ден”, където зрителите имат възможност да се наслаждават на играта на Меглена Караламбова и Васил Банов, както и в късометражния “Глава 6”, където участват Христо Петков и Кейт Никълс.

Като смел, силов, дори яростен филм, Геновева Димитрова и Людмила Дякова посочват “Безсрамните” на Константин Божанов, както и “Любен” на Венци Д. Костов.

Критиката открива и тендеция – все повече хора искат да правят кино. Тук въпросът е не само защо, но и кой инвестира в тези филми. Когато те стъпват на частни средства, всеки има правото да прецени какво и как да разкаже, но когато е налице държавна субсидия, отговорността на продуцентите и режисьорите е много по-голяма. Институциите не трябва да бъдат просто комисиите, които приемат проектите – художествени и финансови, но и да преценят дали те имат потенциала да се превърнат в кино, защото в действителност това е много скъпо изкуство.

В своята над стогодишна история киното е казало всичко, което е възможно. Затова по-важното е какво се променя във формата. Какво изразяват и утвърдените, и младите автори именно с желанието си да експериментират.

Основният проблем в много от българските филми остава въпросът “Какво искам да кажа и на кого?”, особено в късометражното кино. Съпоставянето на комерсиалното и арткино също стои, а не бива, смятат Геновева Димитрова и Людмила Дякова, които припомнят колко толерантна всъщност е критиката към българското кино.

От разговора с тях става ясно, че трябва да започнем повече да се радваме на успехите на другите, а филмите да дават възможност на човек да научи нещо повече за себе си.