Курбан байрам събра семействата

Хубавото е, че сме си заедно всички, иначе като тръгнем по София, по работа всеки, след три месеца, след пет месеца може да се видим, а някои може да ги няма вече. С тази философия ни посреща Еркин на Курбан байрам в двора на тъста си в чернооченското село Комунига.

Домът на Рамадан Расим, в който отиваме, водени от кмета на селото Бахри Хашимов, е в края или ако го погледнем обратно – в самото начало на селото, досами шосето за Пловдив. Влизаме през малката порта и ни посреща миризма на пушек от огън и на много лек дъх на животно, но също така и дъхав аромат на печено на жар месо.

Влизаме в не големия двор. Суетня е. Жените са край огъня и скарата, мъжете довършват обработката на едно от жертвените животни. Влизат в къщата, излизат. Всеки с някаква задача.

Кметът ни разкрива, че всъщност повечето от домакините ни вече са софиянци - Неджиб, Еркин, който е заварчик, съпругата му, която пък е шеф-готвач в НАТФИЗ и храни бъдещите артисти, Сезгин, който е майстор на фаянса. От години са се изселили в столицата. Тук са и другата дъщеря Ремзие, която живее в Хасково и щерка й - вече пловдивчанка.  За празника роднини и съседи са се събрали, за да се видят, а и си помагат за курбана.

Разбираме, че заради нас решават да не почиват, а веднага да извършат ритуала по жертвоприношението и на следващото животно.  

Ремзие, чийто е курбанът, подмамва жертвеното животно с вода и мекица и тръгва шествието. Пее се ритуална молитва, докато го водят към мястото в двора, определено за жертвеник. Животното не трябва да се стресира, обяснява тихичко кмета Бахри, докато церемонията преминава покрай нас. И наистина не се чува нито звук от агнето. 

Следват обичайните процедури по обработването на вече заколеното животно. За всяка част от процедурата си има точно време и точен ритуал. И няма алкохол. Никакъв. Дори бира.

Докато мъжете извършват самото жертвоприношение дъждът спира. После отново се излива "из ведро".

Кметът разказва, че в този ден касапите в селото не достигат. Този, който извършва ритуала задължително трябва да знае поне една молитва и да я казва. Не е важно какво е жертвеното животно – може да е агне, теле, крава, но задължително трябва да е преживно, а и да е над определена възраст, допълва Неджиб. Обредите се спазват поне на 90 процента, всичко е въпрос на разбиране, на възпитание. Момчетата започват да колят курбан, когато се задомят. На този ден се иска и се дава прошка, допълва той.

„Това е един повод да се видим и със старците, и да се съберем на едно място“, включва се в разговора Еркин. „Участваме малко по малко и приемаме от възрастните какво правят, как се прави, защото ще дойде ден и ние трябва да се занимаваме с всичката работа“, пояснява зетят. Майсторът на фаянса Сезгин пък се оказва вещ в религиозните писания и ги разказва с охота, докато активно участва в обработването на месото. Припомня притчата за пророка Ибрахим, от когото Аллах поискал да принесе в жертва своя единствен син Исмаил. Така Бог изпитал вярата и покорството на бащата. Установяваме, че има подобна притча и в християнството и че всъщност религиите не са толкова различни. Но до пророка Мохамед, вмъква се с уточнение и стопанина на дома, в който гостуваме – Рамадан.

А докато мъжете разказват за традициите стопанката, Ремзие, ни предлага да накусим току-що изпечен бъбрек от курбана. Разбираме, че това е част от обреда – собственикът на курбана пръв трябва да вкуси и то първо от бъбрека на животното. По неволя жената изпълнява ритуала заедно с мъжете, тъй като съпругът й е в чужбина.

Няма специален начин, по който се приготвя месото – може на скара, може готвено, също на скара, но задължително всичко от жертвеното животно се консумира, дори копитата, нищо не се изхвърля, подчертават жените в двора.

Благодарим на домакините, че ни направиха съпричастни и ни позволиха да присъстваме в този така съкровен момент, когато отправят молитвата си към Всевишния.

Тръгваме си с различни чувства и мисли - ще можем ли да съхраним традициите? Докога ще ги поддържаме, като ето, малко по малко, заради липсата на перспектива в родните ни места, се изселваме, заминаваме, напускаме бащиния дом и отиваме в анонимността на големия град, където колко и какво от традициите, а и докога ще могат да съхраняват децата ни?