Дядо Сали: Внимавайте! Взимайте мъдрост от старите, за да живеете по-добре (видео)

С чаша сладко турско кафе и мъдра дума посреща в дома си родопският дядо Сали Вели. Вече гони 90-те години, но се справя сам в планинския си дом. Има къща и в града, и в Турция, но най-добре се чувства на село, ако и да са вече малцина останалите му живи набори. Един от основателите е на ДПС.

Днес дните му минават пред телевизора, в слушане на радиото, спомени и грижа за множеството котета, останали по дворовете, след като съседските къщи са останали празни – кой починал, кой заминал в града, или при децата, или в чужбина.

С Мехмед Реджеб и Георги Аргиров, фотоспециалистите от екипа на радиото, са се срещали и преди. Сега отиваме, за да го навестим, да си вземем доза мъдрост и да оставим снимките от предишното гостуване на колегите. Доволен е дядо Сали от това, което сме му донесли, защото е спомен, който ще остави на децата и внуците си.

Подкова се кипри на гредата на портата и посреща странниците, дошли от път, за да навестят планинеца. „Българите имаха на портите навремето по селата надолу. Тогава това е било най-важното – без кон, без катър живот е нямало. Сега луксозни неща има. Тогава – имаш ли катър все едно, че храниш къщата“, представя философията на „украсата“ домакинът.

Няма случай, в който дядо Сали да не посрещне странник без да го почерпи с приготвеното от него турско кафе на джезве.

Сяда по турски на пода, има си подреден ритуал. Не че не използва съвременни уреди, но все пак старателно пази традицията от миналото.

Цяла зима се грее на печката с дърва в малката си стаичка. Даже не му се налага много да излиза навън.

Недоволства от презастрояването в града дядо Сали. И не че изпитва носталгия, но все пак не пропуска да подчертае как е било „по комунистическо време“, както се изразява той. „Все ми е в акъла – нямаше политика, нямаше война, нямаше нищо. Спокойно! Един на друг нямаше дрязги – ти си турчин, помак, циганин... Нямаше. Бяхме с уважение един на друг. А сега – какво става – за един месец 12 000 души убиха. Те са деца, бе, на бъдещето са“, гневи се на войните, за които непрекъснато чува по радио и телевизия старецът. И хем се шегува със себе си, хем пък приема предизвикателството да „влезе в обувките“ на управляващите. „Щом си министър-председател, да си най-, най-близък с хората“, смята мъдрият човек.

А сега – не че е лошо, но ... „Не е за разправяне сега. Сега хората, видяхте ли, на площада чакат, храна чакат. По една купичка ядене. Ето, това е голяма грешка. Защото там чакат наготово. Нито печка пали, нито градината копае... На мотиката дръжка нямат ... Чакат оттам. Суха храна им дай – ориз, каквото трябва. Но да дойде да запали печката, да отиде в гората, да събере дърва, да се крепи, да работи“, сочи житейският опит на възрастния човек.

Не страни и от политиката. Винаги гласува. Следи, вълнува се, има мнение. „Един кмет, най-важно е, два мандата трябва да изкара. Повече не. Започва да става курназ“.

И от политиката се връщаме при котлона и гостоприемството му. Седнал по турски на земята, съсредоточено наблюдава джезвето – да не изкипи кафето. Разказва за старите времена, когато е нямало котлони на газ, хората са заравяли джезвето в жарта и го приготвяли. Спазва си ритуала и сам – сутрин, преди да закуси пийва от ароматната черна напитка. После още най-много две. И толкова. Не прекалява. Дали пийва ракийка? Първо избягва директно  отговора и се опитва да го подмине, но все пак признава, че навремето е обръщал по някоя чашка, за отмора от тежкия ден.

Нито скрива, нито се хвали, а разказва простичко, по човешки как са основали Движението за права и свободи. Посрещнали Ахмед Доган, който току-що бил освободен от затвора, но на гарата отново бил спрян от полицията. С една „трошка жигула“ го взели и в къща в кв. „Студен кладенец“ в Кърджали се събрали и „образувахме ДПС-то. Няма лъжа, няма измама. Е това е Сали Вели“.

Бърка в пазвата, изважда от близо до сърцето си вързопче и показва членската си книжка на основател на ДПС. А до нея – снимка на бабата му. Отдавна е починала. И макар да не признава – видно е, че му липсва. „По това време нашите бащи не даваха да отиват да учат момичета. Ако беше я пуснал моя дядо, тя доктор можеше да стане. Така беше умна“, въздиша по изгората си дядо Сали и очите му се пълнят.

„Късметът ѝ бил – оженихме се. Имахме семейство. Измъчихме се. Деца отгледахме. Е, после всички се пръснахме – едни в Турция, едни в Измир, едни тука. Е, един живот – прекарахме го“, казва дядо Сали с малко тъга за отминалите години, но все пак с доволство и удовлетворение. Разказва как са отгледали с бабата му децата си, как се гордеят с тях – че не го оставят , наглеждат го, че са ги изучили, че сред тях има лекари, инженери. Че  се гордеят вече и с внуците си – някои от които преподаватели в университет в Измир.

Тъжен е обаче дядо Сали, че днешните млади гледат само в телефоните си и не се объщат за съвет към тях, по-мъдрите възрастни, за да се научат от грешките им. „Ако взимат съвет децата, внуците, по-добро може да стане общуването между хората. Не им минава на акъла да те питат как ти е минал живота. Внимавайте! Нещо от старите взимайте. Съвест. Как са ви минали годините? Как сте живели? Как сте хранили хората? Децата как сте отглеждали? Питайте. Но такова нещо младежта няма. Няма. Тя мисли, че така е било и така ще стане. Няма да стане така!“, убеден е дядо Сали. По-младите трябва да вземем мъдростта на възрастните и да я предадем пък на нашите млади, за да се продължи човешкия род, въпреки настъпването на ерата на изкуствения интелект.