Дивите корени - впечатленията на един наш верен почитател

Автор:Елена Алекова 

Декември е месецът, в който културните прояви за годината бележат своеобразен апогей. В първите дни на 2017-а се обръщам назад и в неволната равносметка, която се върти в главата ми от само себе си, признавам, че най-значимото събитие от всички тях е Коледният концерт под наслов „Дивите корени“, осъществен на 20 декември в зала „България“ с участието на Оркестъра за народна музика на БНР с диригент Димитър Христов, Софийска филхармония, Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“ с диригент Славил Димитров и Женски хор „Космически гласове“ с диригент Ваня Монева. Солисти бяха неподражаемите виртуози Теодосий Спасов (кавал), Маргарита Калчева (контрабас), солистката на Ансамбъл „Тракия” Гергана Попова (сопран), Пейо Пеев (гъдулка), Петьо Костадинов (гайда), Костадин Генчев (кавал) и Димитър Станков (виола).

От предварителни публикации и разгласа за концерта знаехме, че „първият контрабас на Симфоничния оркестър на БНР Маргарита Калчева ще представи премиерно „Жълто-зелено“ – творба, специално написана за нея от диригента и композитора Димитър Христов”; че изпълненията на Гергана Попова ще бъдат „в новите аранжименти на любими творби от репертоара на Оркестъра за народна музика”, а изпълнението й на „Смиляна” ще е в памет на Любка Рондова; че Женски хор „Космическите гласове“ „ще се представи пред публиката освен в съвместни изпълнения с останалите състави, и с няколко акапелни пиеси”, с което „ще покаже силата на българския женски глас”; че „ще прозвучат още музика и аранжименти на Марин Големинов и Димитър Станков, Теодосий Спасов, Георги Андреев, Стефан Мутафчиев, Коста Колев и Костадин Генчев, Димитър Христов”; че ще има и друго премиерно изпълнение – на „Песен за самодивата“ от Костадин Генчев; че ще прозвучат две авторски творби на Теодосий Спасов, едно от които (пиесата „О‘майно хоро“) е вдъхновена, по думите му, „от музикантите на Оркестъра за народна музика на БНР и всяка една партия е писана с ясната представа кой ще я изпълни”; че въобще... както Ваня Монева специално подчертаваше, в този концерт„фолклорът е съчетан много елегантно с езика на класическата музика и възможностите на симфоничния оркестър”, че той е „един проект на бъдещето, стъпил здраво на българската традиция”.

Това бе „фактологията”. Оттук-нататък започваше магията. За магията няма думи. И все пак...

* * *

Стана така, че не успях да купя програмата и реших просто да се отдам на слушането без любопитното суетене какво следва, дали нещо не пропуснаха, разместиха... – и, случва се понякога, концертът минал, а не си усетил и преживял главното – ЕДИНСТВОТО. А в „Дивите корени” тъкмо ЕДИНСТВОТО беше определящо, ЦЕЛОСТТА. Концерт, колкото – на повърхностен поглед – разнороден, толкова – в същината си – ЕДИНЕН и ЦЯЛ. И като замисъл. И като композиция. И като изпълнение в отделните елементи, но и в цяло. Вероятно и новите аранжименти, направени специално за концерта, с познатия и същевременно преодолян музикален мотив носеха своето свързващо значение. И обединената воля на участниците той да се случи именно такъв, естествено, също си каза думата. И, разбира се, мощното сценично присъствие на диригента Димитър Христов, овладяно и спонтанно едновременно. Той бе като че демиург. Ветровете и пламъкът му се подчиняваха, земята, приливите и отливите на моретата. Чувството – понякога – беше като музиката да излизаше от ръката му, а оркестрантите и хористите я подхващаха и развиваха. Или... музиката избликваше във феерия от гласове и тонове, а пръстите му я прихващаха и овайваха, правеха с нея каквото си поискат, превръщаха я в нещо голямо и зашеметяващо.

* * *

Да се разкаже за концерта „Дивите корени” е невъзможно, струва ми се, с обикновени думи дори и да владееш напълно средствата на музикалната критика. Възможно е единствено със средствата на... приказното. Малко или много, човек пази в душата си трошици от вълшебствата, колкото и да е „пораснал”, с недоверчивостта и с безусловната вяра на детството, със страховете и с очакванията, с добро и зло, бяло и черно, с живот като на длан и същевременно – безкраен и потаен като бездна, лъжовен и истински, смешен и много-много тъжен, и пак смешен... Ето, през тези очи когато гледаш света, пак невъзможното става възможно... Затова ще се опитам да „разкажа” концерта и аз, но като приказка, защото той и без друго беше приказка. За концерта като концерт нека пишат музикалните критици.

Откакто се помня, съм мечтала в музиката древното (фолклорно) звучене да се вплете в съвременните ритми на живота. Някогашното и днешното, „дивото” и хармоничното да се „сблъскат” и примирят в общо туптене, в общо извисяване и разсипване над бездната, в общо послание за красота, отправено към глухите съдби и неведомите населени със съществуване светове. Точно на такова събитие, по-скоро – тайнство, присъствах на 20 декември 2016 г. в зала „България”. Още от въвеждащите завладяващи ритми на „Прабългари” в изпълнение на Женски хор „Космическите гласове” и Оркестъра за народна музика. През извисяващото се сопрано (Гергана Попова) на „Смиляна” – сякаш славееви трели в пустошта. През вълшебната плетеница на фолклор и класика, на народния и симфоничния оркестър, на оркестри и солисти (Костадин Генчев, Димитър Станков, Пейо Пеев, Петьо Костадинов), наподобяваща – някой път – виелиците на зимата, играта на сенките и светлината от огъня на огнище. През шеметното „Жълто-зелено” на Маргарита Калчева и Димитър Христов. През мощния разлив на Националния филхармоничен хор със Славил Димитров – сякаш подземното звучене на вулкан преди да изригне, и апотеоза му в „Коледарска песен” (по музика на Кирил Тодоров). През прорязващите акапели на Женски хор „Космическите гласове” с Ваня Монева, отварящи като че проломи в съня, който живеем, а през проломите – светлина, като химн на живота с изгревите и залезите, с раждането и смъртта, с горенето в страстта, с тъгата и радостите му, с прииждащата и отхождащата му прелест, овладяна за миг и след миг – на свобода. И в края – удивителната, поставена от удивителните изпълнения на вълшебника Теодосий Спасов.

„Дивите корени”... Не концерт, а мощно и завладяващо битие. Магическо и истинско едновременно. Реално и същевременно нереално. Хаосът и космосът в ЕДНО. И... хем ЕДНО, хем хаосът си останал хаос, а космосът – космос. Безсмъртният полет и дивите корени. Отваряне на врата, прекрачване в неизвестността. И завръщане. У дома. Към корените. Към България и българското – от Родопите през Шоплъка до Добруджа и нататък, и от Странджа до Македония. Мимолетното. И вечното. Любовта. Преходната. И безсмъртната.

Живият диалог между класическото и фолклорното се проявяваше, ако щете, и в поразителния контраст на костюмите – строгото до пищното, графичното черно-бяло до живописното и пъстрото. Оркестър и диригент отдолу (черно-бялото на съществуването), Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов” отгоре (кралско-синьото на необозримото – представата за бездна, за екот) и между тях (или на техния фон) – пъстрата ивицата на живота – Женски хор „Космически гласове”. Пъстроцветието на живота с багрите, шарките и шевиците, с усмивките и лъчезарието му... А всъщност – момичетата на Ваня Монева. И самата Ваня Монева – сякаш Бялата фея от приказките на света.

Сред цялата тази „живописност” от звуци, ритми, мелодии и багри на „Дивите корени” – тишината на света. „Хм, концерт и... тишината на света?” – би възкликнал някой недоверчиво. Невъзможно, но го чух с ушите си. Нали не е необходима цялата тишина на света, за да придобиеш представа за тишината. Достатъчно е мигновение тишина, за да си спомниш, да се досетиш, да ЗНАЕШ за тишината – на миг от звученето, на крачка от громола на живота. Тя всъщност е онова, без което самата музика е немислима, не би съществувала. Тишината на света стъписваше в „Дивите корени” при внезапните преходи – от ритъм в ритъм, от „диво” в овладяно, от класика в съвременност. В прелива на гласовете между различното пеене (звукоизвличане). В мимолетното „намигане” между фолклорното и симфоничното, преди „сблъсъка” (съревнованието) между тях, преливащ в диалог, който в крайна сметка съединяваше противоположностите в ЕДНО, превръщаше ги в ЦЯЛОСТ. И тъй събираше музиката и тишината на света в ЕДНО.

„Дивите корени”... Професионализъм и изкуството. Вълшебство. Магия. Апотеоз на живота. Раждане. Смърт. И пак – раждане, раждане, раждане... Преодоляване на материята. Преодоляване на смъртта. Силата на духа. Волята за претворение на света. Възможностите и свръхвъзможностите на човека. Когато тленното става нетленно, а смъртното – безсмъртно.

След такова преживяване човек наистина се гордее, че е човек.