Моцартовият шедьовър „Вълшебната флейта“ – две абсолютно различни версии в Амстердам и Брюксел

Кореспондентът на „Неделен следобед“ в Белгия – Милен Венков, споделя впечатленията си от началото на новия сезон в Националната опера в Амстердам и Кралския театър „Ла Моне“ в Брюксел. Двата екипа са избрали „лебедова песен“ – последната творба на Волфганг Амадеус Моцарт от жанра на операта. Красивата приказка „Вълшебната флейта“ в последните десетилетия е получавала най-различни сценични решения. За премиерния спектакъл в Амстердам, игран на 7 септември, г-н Венков споделя:
„За трети път бе възстановена успешната продукция на британеца Саймън МакБърни от 2012 година. С времето тя не е загубила нищо от своята енергия, свежест и оригиналност и отново бе посрещната с голям ентусиазъм от холандската публика... Пестеливи, опростени, но съвременни изразни средства..., голяма находчивост, изобретателност и пълно използване на сцената на Музикалния театър с поразителен театрален ефект... Непрекъснато присъства магията на театъра, която се прави на живо пред очите на зрителите от двете страни на сцената... Постановката изисква голяма всеотдайност и физическа енергия от певците, чиито движения са брилянтно режисирани от МакБърни... На сцената се случва толкова много, че човек с трепет не иска да изпусне нищо. С отворена уста зрителят очаква поредното сценично изобретение на Саймън МакБърни. Единственото пожелание би било за малко повече цветови нюанси, тъй като преобладаващият цвят на сцената е сиво-черният“.
Сред солистичния състав в Амстердам Милен Венков откроява талантливата арменка Нина Минасян, която нарича „изключителна Царица на нощта с безупречни колоратури“. Норвежката Мари Ериксмун и руснакът Димитри Ивашенко са били „чудесна Памина“ и „убедителен Зарастро“, а френският тенор Станислас Барбейрак – „великолепен принц Тамино – с ясна дикция, топъл и светъл тембър“. Най-впечатляващ от всички според нашия кореспондент е бил холандският баритон Томас Олиманс, когото г-н Венков нарича „съвършен Папагено, един завършен певец-актьор“.
Съвсем различна е била постановката в брюкселския театър „Ла Моне“ на авангардния режисьор Ромео Кастелучи:
„В Брюксел приказният елемент отсъства напълно, великолепните говорни диалози на Шиканедер са премахнати, няма нито кафез с птици, нито чудовищна змия, нито пък танцуващи роби... Разделена от тънка, прозрачна завеса със залата, сценичната картина в първо действие е нарисувана в ултрабароков пищен стил: разкошни костюми, пера, огромни перуки, всичко е в ослепително бяло. Певците са поставени на авансцена и почти не извършват движения. Всичко е в симетрия и вокалистите имат свой огледален двойник – актьор, който в синхрон прави същите движения... Хорът не намира място на подиума и е поставен в оркестрината – често решение в днешния оперен свят. При отсъствието на диалозите, музикалните номера протичат един след друг без ясна връзка със сценичното действие. Посланието е, че идеята за Просветлението е една илюзия, един мираж... От белия мираж в първата част се озоваваме в реалността на втората. Интригата протича в потискаща институция с бежово-кафяви стени, еднакви безлични костюми, атмосфера на ограничение и терор. Режисьорът заменя диалозите на Шиканедер с житейски разкази на десет човека от нашето общество. Текстовете са на английски и са написани от Клаудия Кастелучи, сестрата на режисьора. Първо пет слепи жени описват своите тъжни житейски съдби – те представят империята на тъмнината на Царицата на нощта. След това петима мъже, преживели тежки телесни изгаряния от трета степен също споделят това, което им се е случило – те са част от режима на Зарастро и са изпитали на свой гръб опустошителната сила на огъня и светлината. Сред тези житейски съдби са вплетени музикалните номера, които сега придобиват доста по-различно значение. Режисьорът съблича операта от традиционните ѝ символи и ги замества с други. Той принуждава зрителя към собствен размисъл и несъмнено постига определен театрален ефект и въздействие“.
Въпреки този доста странен подход към творбата, Милен Венков свидетелства, че брюкселката публика не е посрещнала враждебно постановката на Кастелучи. Но все пак той настоява да се уточни, че в Брюксел е била представена не оригиналната „Вълшебна флейта“ на Моцарт, а версия, отчасти базирана върху операта. От солистите, които нашият кореспондент е гледал на 27 септември, той изтъква на първо място известната френска колоратурка Сабин Девиел, която е изпълнила великолепно ефектните арии на Царицата на нощта. Тамино е бил британецът Ед Лайън, Памина – белгийката Софи Картхойзер, Зарастро – унгарецът Габор Брец. Най-ярките вокални моменти е представил австрийският баритон Георг Нигл: „релефен, завладяващ Папагено, допълнен от чудесно немско произношение и подчертан комизъм“.
Диригент и на двете постановки е бил бившият цигулар и концертмайстор –италианецът Антонело Манакорда, който в рамките на 25 дни е осъществил 17 спектакъла – 9 в Амстердам и 8 в Брюксел. „Манакорда дирижира Холандския камерен оркестър и състава на „Ла Моне“ с голяма експресивност, динамично разнообразие, лек и чист звук. Синхронът със солистите бе безупречен“ – свидетелства Милен Венков.

Подробности за двете постановки можете да научите от звуковите файлове.