Зората на латиното в България и „Салса докторите“

Във времето на социализма пътуванията извън социалистическия лагер бяха привилегия за малцина. Но имаше един квартал на София – Студентски град, който беше като малък Лондон и по улиците му се чуваше реч от различни краища на света. В онези години се появяват първите латино партита в България – из читалните на Студентски град като апетитен завършек на седмицата. С идването на демокрацията се организират и първите платени латино партита.

Годината е 1992 или 1993, а дискотеката – „Анаконда“. Собственикът има приятел наполовина кубинец – Едуард (по онова време фамилиите на хората, с които общувахме, бяха формалност). Те канят зад пулта Родолфо Санони Гомес (или просто Санони) от Еквадор, който ще стане първият диджей и име легенда сред латино маниаците в България.

За хората, които живеят в чужда страна, има две основни правила – да уважават законите и традициите в тази страна и да предадат най-хубавото от своята култура. В моя случай това бяха музиката и танците на моя континент, – споделя Санони. – В този период бяха най-хубавите, най-истинските партита. Нямаше го днешния комерсиален дух. Стъпките нямаха имена – Ел Ей, Ню Йорк… Отначало идваха много жени. Мъжете трудно възприемаха нашия начин на танцуване. Смятаха, че тези движения не са за мъже. А на мен ми беше странно, че в българските дискотеки танцуваха отделно на групички мъже и жени. Тогава тук се слушаше диско. В Латинска Америка се танцува по двойки. Мъжът кани някое момиче и танцуват двамата, а между тях се създава специална енергия. Постепенно и на нашите партита започнаха да идват много мъже, които танцуваха страхотно.

В „Клуб 33“ се провеждат първите уроци по латино танци в България.

Имаше един зъболекар Тео, българин, който беше живял в Германия и там  беше научил салса. Той се съгласи един час преди дискотеката без пари да дава уроци по танци, разказва Санони. По време на партита тогава тон дават венецуелците, кубинците и доминиканците.

Най-добрите танцьори са от Централна Америка, уточнява диджеят. Спомня си, че в клуба е имало маса, запазена за дипломати, които идвали редовно. Тогава в България посолства имат Перу, Мексико, Аржентина, Бразилия, Венецуела, Еквадор, Колумбия, Уругвай и др., а днес – само четири страни от Латинска Америка.

В онези времена без интернет дипломатите давали на Санони съвременна латино музика. Друга част от записите той носел от Швейцария, където пътувал по работа.

На едно от тези партита идва Михаил Димов. През 1998 г. той заедно с Тео ще създаде „Салса докторите“ – група диджеи, които се изправят срещу зараждащия се комерсиален подход към партитата.

Наричат се „Салса Докторите“, защото Тео е зъболекар, а според Мишо салсата е медицина:

Ние сме като лечители с музика и танци. Когато хората танцуват, когато са усмихнати, заредени с емоция, това е медицина. Винаги сме пускали много емоционална музика, не модерна“. Но да се върнем към 1995 г., когато Мишо за първи път посещава „Клуб 33“, а на пулта е Санони.

Бях като замаян. Цяла нова Вселена се разкри пред мен. Това беше уникален микс от салса, меренге, кумбия, африканска сукус музика, страхотни блусове. Нямаше бачата в такова количество, както днес. Имаше хора от Европа, Латинска Америка, Африка. Стори ми се, че не съм в България, – си спомня Мишо. – Учехме се да танцуваме с гледане и питане, както се учат латиноамериканците. Залагат не толкова на хореографията в танца, колкото на емоцията. Това, което се случваше, беше много по-близко до случващото се в Латинска Америка, отколкото сега. Но в един момент културата се промени. Появиха се много школи по танци. Събраха се спортът и модата. Самите латиноамериканци като гледат такова танцуване, се дивят „Какво е това?“. То прилича на състезателни танци. А в онези времена нямаше състезание. Имаше голям купон и родство. Не беше мода. Човек отиваше там, защото много му харесва.

На въпроса ми, защо решава да стане диджей с музика, която е толкова различна от нашата култура, Мишо казва, че за него хората са два вида – едните необичайното ги привлича, а другите ги плаши. Себе си причислява към първия тип, затова през годините пуска от диджейския пулт не само латино, но и индийска, арабска музика, реге.

Обичам да уча различни музикални езици. Уча ги, както полиглотът учи езици. Навлизам през няколко песни, в които душата ми се влюбва и оттам ми се отваря апетитът, – обяснява Мишо. Изразява съжаление, че и тук, и по света салсата отстъпва пред регетона. – Няма я вече старата, аз я наричам „селска“ в най-хубавия смисъл на думата, салса на хората, които живеят близо до земята и носят мелодията в себе си. Живях две години в Ню Йорк. Тогава видях как големият град влияе на салсата, как я прави по-егоистична, как инструменталистите се надпреварват да изсвирят по-яко соло, без да гледат какво се случва с танцьорите. Мечтая си за завръщане към стария сон тип „Буена Виста“, към уважението към дамата, която не е акробатичен инструмент. Рано или късно това ще се случи. Според мен е въпрос на време“, изразява надежда Михаил Димов днес, когато „Салса докторите“ „чукнаха” 20 години.