Великите европейци - кралица Виктория - първа част

През последните четири-пет години на различни търгове поне два пъти за колосални суми бяха продадени бели копринени кюлоти от ХІХ век, собственост на британската кралица Виктория. Кюлотите са с такъв гигантски размер, че ако ги наложиш дори на голям глобус, ще покрият всички земи, които по нейно време влизат в Британската империя. 

От Канада на северозапад, до Полинезия на югоизток, няма континент, където кракът на  неуморните англичани да не е стъпил.

Джон Баптист Крамър, Концерт за пиано №5 

Когато кралица Виктория управлява Великобритания, а това са годините между 1837 и 1901, в страната и света се случват толкова неща, че няма да стигне времето само да изброя дори една десета от тях. Но в най-общи щрихи ситуацията може да се опише така. За метрополията това са дълги години на мир и благоденствие. Някъде по периферията постоянно се водят малки или големи войни, има бунтове и недоволства, както и обратното – възходи и разцвети на общества и идеи. Но на самия Остров е спокойно и става все по-хубаво да се живее. 

Там индустриалната революция е в разгара си, културата е във възход, политиката все повече се реализира като изкуство, а животът на нормалния човек става все по-нормален. И всичко това не е защото, както ще побързат някои да кажат, империята изсмуква колониите си и цъфти за тяхна сметка. Такъв е лошият испански или португалски пример. С Британия обаче не е така. Да, много богатства се вливат в самата Англия, но процесът не е едностранен. Много богатства, включително човешки ресурс, умствен капитал, организационен опит и практически умения, цивилизационни принципи и демократични идеи, се изливат обратно – от Лондон към Калкута, Хонконг или държавата Тувалу в Полинезия. 

За да стане всичко по-ясно, ще го кажа така – първо има британска империя, а след нейното разпадане се образуват 53 самостоятелни държави. Те продължават да са силно свързани помежду си, затова през 1926-та подписват декларацията от Балфур, с която създават Общността на нациите, тъй наречената Британска общност. В Сингапурската декларация от 1971 година пък са обявени целите на Общността. Те включват „подкрепа на демокрацията, правата на човека, правовата държава, индивидуалната свобода, егалитаризма, свободната търговия, мултилатерализма и световния мир”. 

Това да ви прилича на действие, при което колониите се чувстват така подтиснати, та не искат и да чуят за бившите си владетели? Кой знае защо обаче, като мисля за бившите колонии от  Британската общност, винаги се сещам и за обратния пример – как ние, държавите от Източна Европа, избягахме от бившия Съветски съюз като дявол от тамян и не искаме и да чуем повече за каквато и да било обща политика с бившата си московска метрополия. Така, де, искам да кажа, че на този свят има империи и империи – някои е добре да се разпаднат, други – не чак толкова.

Джон Фийлд, Концерт за пиано №2 

През 1819 година в двореца Кенсингтън, Западен Лондон, се ражда Александрина Виктория. Тя е единствено дете на 50-годишният тогава Едуард, херцог на Кент и четвърти син на крал Джордж ІІІ от брака му с Виктория фон Сакс-Кобург-Заалфелд. През първите три лета от живота си малката Дрина израства само с немски език, после от гувернантката си научава английски, а след това прибавя в колекцията италиански, латински, френски и гръцки. 

Още от първия си дъх обаче тя започва да се придвижва стремглаво към престола на Британската империя, без през повечето време сама да знае това. Баща и умира, когато Виктория е на 8 месеца, а седмица по-късно си отива и дядо и – крал Джордж. Чичо и заема престола като Джордж ІV и на възраст около година тя остава трета в редицата за наследяване. Десет години по-късно Джордж ІV също си тръгва от този свят, без да остави наследник. Възкачва се брат му, Уйлям, който има две деца, но те също умират невръстни, така че на 11 Виктория остава единствен престолонаследник. Освен тези развития, свързани пряко с трона, в ранния живот на бъдещата кралица има поне два важни факта. 

Първо, в детството и юношеството си тя е възпитавана строго от майка си и нейния властен секретар и вероятен любовник, Джон Конрой, които държат да се спазва протокол и строги правила. Смята се, че това стои в основата и на тъй наречения „викториански морал” - система от неписани, но стриктно спазвани  правила в живота на английското общество при дългото царуване на Виктория. Този морал има етикет, който не бива да се нарушава, има нетърпимост към престъпниците и престъпленията, има редица сексуални ограничения, силна религиозност и придържане към религиозната етика. Високо се ценят качества като трудолюбие, точност, умереност, спестовност. 

Разбира се, част от тези норми през цялото време се заобикалят и към края на епохата вече открито се говори за фалшивите ценности на викторианския морал – но, така или иначе, немалко неща от него остават в тъканта на английското общество и до днес, защото са наистина полезни. Вторият важен епизод от тези първи години на бъдещата кралица е запознанството и с един човек. Когато е на 16 тя за първи път среща братовчед си -. Алберт фон Сакс-Кобург и Гота, в когото веднага се влюбва, а при това среща и пълна взаимност.

Джордж Онслоу, Симфония №1

През 1837 година умира крал Уйлям ІV и 18-годишната Виктория става кралица на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия, в лична уния с кралство Хановер – както е пълното име на това имперско образувание. Кралицата започва да получава доходи от наследствени земи, както и цивилна листа от 385 хиляди лири годишно, но до края на живота си продължава да пести всяко пени - както личи от едни нейни продадени заедно с кюлотите копринени чорапи, кърпени многократно от прислугата. 

Но вероятно на първо време младата кралица не мисли за кърпене на чорапи, а за управлението, за което нищо не знае. Министър-председател по онова време е Уйлям Ламб, лорд Мелбърн, който е от вигите – предшественици на днешните либерали. Той се сприятелява с кралицата и бързо става неин пръв съветник във всякакви дела. Един от проблемите на Виктория в онзи момент е близостта на нейната майка, заедно с която неомъжената млада кралица трябва да живее в името на приличието. Тя споделя проблема си с Мелбърн, който я съветва да се освободи от тази опека, като се омъжи. Виктория е шокирана, обаче се намесва Съдбата. 

Съвсем скоро на гости в Уиндзор пристига нейната стара любов, братовчедът Алберт – и тя изобщо не се шокира от себе си, когато му предлага брак и той се съгласява. На тяхната сватба все още не звучи прочутият марш на Менделсон, той става задължителен двайсетина години по-късно, когато кралица Виктория жени дъщеря си, принцеса Виктория, за принц Фредерик от Прусия. За сметка на това обаче сватбените приноси на Виктория и Албърт по отношение на модата са два. Първият е бялата рокля – символ на девича непорочност, по която всички моми от викторианската епоха полудяват. 

Всички джентълмени пък полудяват по носенето на цвете в бутониерата като знак на вечна любов и преданост, след като на бала Алберт с нож, съвсем демонстративно, пробива ревера на мундира си и втъква в тази импровизирана бутониера цвете от букета на булката. 

Джордж Макфарън, Симфония №7

Бракът с принц Алберт отваря нови измерения в живота на кралицата. Той разбира от политика и държавно управление, затова бързо замества лорд Мелбърн, който, така или иначе, е временно на премиерския пост. Изглежда Алберт разбира и от човешки отношения, защото с времето успява да стопи, макар не напълно, голямото напрежение, което съществува в отношенията между кралица Виктория и нейната майка. 

Очевидно, той се оказва също така невероятен съпруг, защото успява да склони жена си да роди цели девет деца, които по-късно стават крале и кралици из континента и заради които кралица Виктория е наричана „бабата на Европа”. Проблемът тук е, че тя изобщо не обича децата - мрази удоволствията на бременността, отвращава се от кърменето, а новородените според нея са грозни. И въпреки това ражда девет. Трудно е това да се обясни само с патриархалните принципи на викторианския морал, при който жената трябва да се подчинява напълно на мъжа си. 

Първата и бременност обаче е съпроводена и с едно още по-неприятно събитие – през 1840 година, докато пътува в каретата си, кралицата е нападната с пистолет. По нея стреля два пъти някой си Едуард Оксфорд, намерен по-късно за невменяем. Покрай това покушение обаче се завъртат много конспиративни теории, чиито ефект всъщност е надигане на сериозна вълна от верноподанически чувства в английското общество и засилване на обществената подкрепа за младата кралица. Както и бременностите обаче, първото покушение в живота на кралица Виктория не остава последно - до края на живота си тя успешно преживява още поне шест.

Уйлям Бенет, Концерт за пиано №5