Живеем в информационна дезинформация

Успяваме ли да разпознаем „новините без лице“ , които ни заливат отвсякъде  и по какъв начин можем  да се  преборим  тях?  По данни на социологическо изследване днес всеки четвърти българин е засегнат от този феномен  ежедневно. „Всепроникващ“  ли е хаосът, изграждащ ежедневното ни битие и живеят ли  българите в картина, която някой им разказва  - събеседник  - политическият психолог проф. Антоанета Христова – директор на  Института за изследване на населението и човека при БАН. 

Проф. Антоанета Христова: Струва ми се, че българинът не успява да се справи с информационния хаос. По-голямата част от хората не успяват, защото фактът, че ние живеем в информационно общество, в което всеки има правото да говори, да казва като последна инстанция истината такава каквато той я вижда, в същото време има много канали, през които хората могат да пускат информацията.  Младите хора използват социалните мрежи, по-възрастните използват новините, но пък има толкова много канали по телевизията и по радиото, които ти можеш да предпочиташ или да не предпочиташ, в зависимост от това, дали вярваш или не на съответния канал, т. е. много е сложна средата, много информационна и тогава, когато ти си този, който възприема информацията, ти си поставен в един хаос, който трябва да подбираш на базата на собствените си предпочитания. И тогава се включват наистина предпочитанията, подчертавам думата предпочитания и нагласите на това да бъдеш симпатизант или не на определена идеология, на определен човек, който ти е симпатичен, друг, който не ти е симпатичен и по този начин започваш да подбираш и да вярваш на един повече, на друг по-малко. И в крайна сметка, ефектът е, че ти си косвен ползвател на истината и никога не можеш да си сигурен в тази истина. Така че ситуацията е сложна, трудна и в много по-голяма степен отпреди  ми се струва, че ние живеем в информационна дезинформация отколкото информация.

Податливо ли е българското общество на внушение? Да, податливо е на слухове. Слухът е един особен феномен, който се заражда, създава, битува на базата на фалшивите новини,  а и на фалшивите изследвания – това ми е на мене болна тема или пък всичко, което може да бъде теза и антитеза  и никога не можеш да разбереш къде е истината. Но, поддава ли се българинът?  Ще ви кажа, че все по-малко се поддава, само че как се изразява това неподдаване? Неподдаването е вид чувство на безсилие. Когато ти постепенно разбираш, че теб те лъжат отвсякъде и никога не можеш да намериш истината категорично, това предизвиква у тебе чувството, че ти не можеш да управляваш средата си и тогава отстъпваш крачка назад. И ти казват – да правят каквото щат тия, дето създават новините, тези, които са субектите на новините – аз няма да се интересувам от тях, аз няма да изляза на улицата да им скачам по гайдата, казвам го в кавички, аз няма да се съобразявам, няма и да се ядосвам на това, което се случва, защото аз не знам истината. В този смисъл ти си хем жертва, защото ти ставаш слаб, ти нямаш позиция, а защото и не вярваш, хем в същото време не си жертва, защото по-малко се поддаваш на влиянието на тези, които искат да те облъчат.

Основната цел на подаването на тези фалшиви новини не е  внушаването на страх, а на объркване – да. Страх няма, според мен, хората не се страхуват, хората са ядосани, защото не знаят истината. Хората са ядосани, защото там, горе, някой прави нещо, което не стига като истина до тях какво се случва реално до тях, така че има повече яд, има повече недоволство, отколкото страх. Но това недоволство не се превръща в реално действие, защото ти не вярваш на никого, защото  не е достоверен източник на информация.

Образът на политическия диалог, който трябва да бъде изграден от медиите. Много голяма степен на отговорност трябва да проявяват журналистите. Не искам да влизам в ролята на критикуващ журналистите, защото те са част от цялото. Ако трябва да кажа за тях,  трябва да кажа за всички. Имаме на различни нива – лошо образование в отделните специалности, нежелание да поемаш отговорност, не си сигурен утре дали ще си намериш работа и в този трудна система, в която ти нямаш групата, на която принадлежиш – груповата ти идентификация не е силна – ти не вярваш на хората около тебе достатъчно, а това е системен проблем в България от много отдавна, тогава, естествено е, че не си и професионалист в съответната сфера, т. е. не защитаваш професионализма си със зъби и нокти с риска да поемеш една отговорност, която може да носи последствия в живота ти. Така че в този смисъл журналистиката и медиите не успяват да  медиират контакта, не успяват, защото не им стиска на част от тях да кажат кой ги финансира и за кого играят, а на други - да поемат отговорността за едно разследване, което да стигне до края. Затова ми се струва, че в момента е загубена ролята и на журналистите, то затова, ако имаше някой, на когото да се доверят гражданите, щеше да не се получи това усещане за безсилие, за което разказах преди малко. Така че всичко,  трябва да се поправи, аз не казвам, че то е загинало и загубено завинаги. Трябва да се поправи, но кога и как? Ще ви отговоря – всичко започва с образованието, образованието да бъдеш добър журналист, образованието да можеш да правиш добри разследвания, образованието да бъдеш добър политик, да знаеш какви са твоите отговорности, какво печелиш, когато си политик и внушаването на достойнство на гражданите, защото е много по-хубаво да управляваш хора с достойнство отколкото хора, които не искат да се чувстват част от мястото, където живеят. Всичко започва от образованието

Чуйте звуковия файл: