Великите европейци – Фридрих II Велики - част втора

Когато през 1740 година умира кралят на Прусия Фридрих-Вилхелм, 28-годишният му син, Фридрих II, получава солидно наследства – голяма, дисциплинирана и добре обучена армия, плюс хазна, пълна с пари. Да, в Прусия армията наброява 80 000 души при население от 2 200 хиляди, което е по един войник на 28 граждани. 

Нещо повече обаче, през 46-годишното си царуване Фридрих непрекъснато увеличава числеността на армията и накрая, въпреки многото жертви, тя наброява 195 000 души и поглъща до 86 процента от бюджета. По този повод френският маркиз Мирабо пуска известния си афоризъм, че „Прусия не е държава, която има армия, а армия, която има държава”. Естествено, трябва да се отчита и фактът, че Прусия се разраства сериозно. 

Когато Фридрих поема управлението, територията на страната е малко по-голяма от днешна България – около 120 000 кв. км. В края на царуването му тя е почти 200 хиляди, а населението от 2.2, се увеличава на 6 милиона души. Въпреки, че кралят обича войниците, нарича ги „деца” и се отнася свойски с тях, да се служи при него не е лесно. Знае се например, че той често не проявява особена грижа за ранените, оставя ги на бойното поле, защото е твърде зает с това армията му да маневрира бързо или да преследва противника. В тази армия царят строг ред и дисциплина, поддържани включително с тежки телесни наказания. 

Принципът на единоначалието е доведен до крайност, никой няма право да мисли, само трябва да изпълнява заповедите. Това важи включително за генералите, над които е кралят с неговия огромен талант за развитие на военни стратегии и прилагане на военни тактики. Въпреки всичко обаче, Фридрих II е популярен сред войниците и си остава такъв докрай, макар че, както се смята, по време на управлението му в битки умират около 500 хиляди от тях.

Когато поема управлението на Прусия, Фридрих II вдъхва много надежди у просветена Европа. Жан-Баптист д Аламбер, френски математик, физик и философ, издател на прочутата Френска енциклопедия, преди коронацията казва на Фридрих: „Философите и хората на словото от всички земи отдавна гледат на вас, господине, като на свой лидер и модел”. Самият Фридрих обаче още отначало изпада в противоречия, явно плод на неговата вътрешна раздвоеност. 

Той иска да се еманципира от баща си и да демонстрира нов, просвещенски подход към властта, но, сякаш стреснат от огромния товар на плещите си, опитва да се хване за нещо познато – и затова в огромна степен следва точно бащиния си модел. Да, въпреки че като престолонаследник с книгата си „Анти-Макиавели” той отхвърля крайния политически опортюнизъм на италианския философ, вече като владетел изобщо не се срамува да използва всички средства, за да постигне целите си. 

Враговете му го наричат лукав, но приятелят му Волтер обяснява противоречието така: „ В неговата природа имаше склонност да прави нещата обратно на всичко, което говори и пише. Той правеше това не от коварство, а защото пишеше и говореше под влиянието на едно настроение, а действаше под влиянието на друго”. Първите стъпки на Фридрих в управлението са ярък израз на неговия дух на съпротива. Баща му се е разпоредил да бъде погребан скромно, той го погребва пищно. На покрова му са извезани мъртвешки глави, символ, който после става емблема на пруските черни хусари, а през XX век в Хитлерова Германия – на войските на СС. 

Заради икономии, баща му е затворил Берлинската академия на науките, Фридрих я отваря пак и кани в нея много известни учени, предимно от Франция. Той декларира намерението си да управлява като просветен философ и обяснява така предвижданите реформи: „Добре работещото правителство трябва да бъде такава свързана система, каквато е системата на понятията във философията. Всички негови решения следва да са добре обосновани; стопанската, външната и военната политика са длъжни да способстват за постигане на една цел – консолидация на властта на държавата и увеличение на нейната мощ”. 

Честно казано, не разбирам защо този крайно етатичен подход според тогавашните просвещенци е някакъв връх на управленската философия, след като фактически отрича основната ценност, за която те се застъпват – човека. И, съвсем разбираемо, през XX век идеята за приоритета на държавата се възприема с удоволствие от най-мракобесните тоталитарни режими - нацизма и комунизма, макар че за това самият Фридрих, естествено, няма никаква вина.

Една от най-интересните реформи, напълно в просвещенски дух, които Фридрих II предприема още отначало, е премахването на цензурата. При баща му тя е мащабна институция, но Фридрих заявява на министрите си: „На берлинските вестникари трябва да се даде възможност да пишат за всички столични новости без предварителна цензура”. И в следващите над 4 десетилетия не назначава нови цензори, докато старите умират. Разбира се, някои ограничения все пак остават, като например разтегливата уговорка, че не може да се засяга доброто име на народа. 

Все пак обаче, точно от това време започва да се изгражда немското разбиране за свободата на словото като обществена ценност. Другата дълбочинна реформа, чиито основи поставя Фридрих II, е превръщането на немската съдебна система в независима от държавната власт институция. Тук промяната е кардинална, свързана е както с ново законодателство, така и с персонални промени, тя не е еднократен акт, а процес, който се развива във времето. На първо място, още с идването си на власт, Фридрих отменя телесните наказания, гарантира правото на собственост и, в духа на идеите на Монтескьо, отделя съдебната власт от изпълнителната. Докъде наистина стига независимостта на съда по негово време обаче – веднага давам пример. 

В един момент кралят решава, че трябва да увеличи още малко парка на любимия си дворец Сан-Суси и, къде доброволно, къде не съвсем, започва да изкупува околни парчета земя. Един мелничар обаче категорично отказва да му продаде собствеността си, а когато кралят му обяснява, че цялата работа може и да не стане съвсем доброволно, мелничарят заявява: „Може, ако нямаше истински съдии в Берлин”. След което завежда дело и съдът се произнася в полза на мелничаря и във вреда на краля. Той пък приема присъдата, без да се противи. По-късно, когато мелничарят умира, Фридрих все пак купува земята от наследниците му, но не събаря мелницата, а я оставя насред парка като паметник на доброто правосъдие, който продължава да съществува и от който можем да се поучим до днес.

Една от реформите на Фридрих II, чиито отзвук се усеща силно и до днес в Германия, е  свързана с религиозната толерантност. Прусия е лутеранска държава, но още бащата на Фридрих дава подслон на хора от други протестантски деноминации, а, въпреки някои ограничения за католиците, например да не заемат отговорни държавни служби, те все пак  не са преследвани и избивани. Фридрих, който всъщност е религиозен скептик, заявява, че в неговата държава всеки има право да избере сам начина, по който да отиде на небето. 

Още като поема властта, той декларира: „Всички религии са равни и добри, ако техните привърженици са честни хора. И ако турци или езичници дойдат тук и поискат да живеят в нашата страна, ние и на тях бихме построили джамии и храмове”. Разбира се, тази завидна система на религиозна толерантност, която засяга дори евреите, считани от самия крал за нещо по-малко от хора, сработва заради пълното съвпадение между широкия просвещенски поглед на човека Фридрих и нуждите на държавата, управлявана от владетеля Фридрих. 

По същия начин стои въпроса и с отношението към мигрантите от чужбина. Прусия има нужда от повече хора за целите на армията, но също за обработка на неусвоените земеделски земи, за развитие на промишлено производство с високо качество, заради което да влизат пари в Прусия, а не да излизат от нея. За разлика от баща си, Фридрих II подпомага също развитието на изкуствата. Сам той, освен философ, който превръща всяка мирна вечер в нощ на дълги умни разговори край трапезата в двореца Сан-Суси, е много добър музикант – свири на флейта и композира, създава Берлинската опера, за която работят композитори и музиканти от цяла Европа. 

В Сан-Суси Фридрих създава художествена галерия и събира голяма колекция с произведения на велики майстори от Ренесанса, специално пътува до Холандия, за да се сдобие и с тамошните съвременни знаменитости. Освен това той е писател, историк, творец на жлъчни епиграми. Една епиграма срещу императрица Мария-Терезия по-късно води до политически проблеми с Австрия, а след подигравките му с кралската фаворитка мадам Помпадур пък дори се стига до военен сблъсък с Франция. Фридрих пише и поезия, но явно не е добър в тази работа, защото стиховете му са сред причините, довели до скъсване на отношенията с Волтер. 

Разказва се, че веднъж той дава на Волтер да прочете някаква поема, а хлевоустият французин отсича: „Ваше величество е изключително талантлив поет - поискал сте да напишете лоши стихове и сте го направили”. Така или иначе обаче, всички тези страсти по изкуството си остават развлечение, те са на външно, сравнително повърхностно ниво. А всъщност истинското нещо, с което се занимава Фридрих II през целия си дълъг владетелски живот, е да развива най-усърдно армията и да нареди Прусия сред най-значимите европейски държави.