Великите европейци - Чарлс Дарвин, трета част

Пътешествието на британския изследователски кораб „Бийгъл”, с който пътува Чарлс Дарвин, млад джентълмен със силен интерес към природата, продължава не две, а цели пет години. Сред широката публика то става знаменито по-късно, когато е описано в едноименната книга, но по-тясната научна общност вече има интерес към него. Тя знае името Дарвин, защото приятелят му, професор Хенслоу, на база писмата за неговите геоложки изследвания по света, пише есе и го праща на избран кръг натуралисти. 

Йънг, Смирение и любов

Докато стигне до идеята за еволюцията обаче, Дарвин прави няколко важни неща. Първо, той буквално се претрепва от работа – чете, мисли, пише доклади, пътува да изнася лекции, среща се с фермери, за да обсъжда с тях принципите и резултатите от изкуствения подбор. От тази прекомерна активност здравето му се влошава и занапред има постоянни проблеми със сърцето, стомаха и главата. Второ – Дарвин става член на няколко научни дружества и името му е все по-популярно сред учените – натуралисти. И трето, като индивид решава да си даде шанс за възпроизводство чрез полов отбор. В основата и на това действие също стои известен научен интерес, ако се съди например по факта, че по-късно написва цяла книга, като сравнява поведението на децата си с поведението на някои животни в зоопарка. При самата женитба с Ема Уеджууд, негова първа братовчедка по майчина линия, Дарвин също прилага нещо като научен подход. Ема е 9 месеца по-възрастна от Чарлс, чаровна, интелигентна и грижовна жена, но на него му е трудно да направи предложението, което тя очаква. Вместо това, той изпада в лирични отклонения за пътуването и научните си идеи, след което изчезва. 

Вкъщи сяда и пише своите „За и против женитбата”. Този негов текст според мен би трябвало да е не по-малко прочут от прочутите му книги. Сред причините да се ожени, той отбелязва възможността „да имаш постоянен другар, когото го е грижа за теб”, „обект, когото да обичаш и с когото да си играеш”, „дом и човек, който да поддържа къщата”. „Тези неща са добри за здравето на човек, но са ужасна загуба на време” – пише разколебан той, но добавя в полза на женитбата изумителен аргумент: „Във всеки случай е по-добре от това да имаш куче”. Още по-интересни обаче са доводите му против. „Човек губи свободата да ходи, където си поиска и изпуска възможности за умни беседи с мъже в клубовете” – смята Дарвин. Като негативи на семейството той вижда също „вероятни караници”, „загуба на време”, „разходи и тревоги по децата”, както и любимото ми – „по-малко пари за книги”. Въпреки че в този списък негативите са повече, при следващата среща с Ема и с нейната безценна помощ, Чарлс Дарвин успява да скалъпи предложение за брак, което е горещо прието. Ема е до него цял живот, ражда му десет деца, грижи се самоотвержено в тежките периоди на боледуване и го изпраща отвъд. Неслучайно последните думи на Дарвин са точно към нея: „Не се страхувам от смъртта и помня каква добра жена ми беше ти”.

Джеймс Хауърд, Чакълестият път

Докато се занимава с удоволствията и нещастията на семейния живот, Чарлс Дарвин не забравя научната работа, но тя върви бавно. Едва през 1856 той започва да пише есе за произхода на видовете и ролята на естествения отбор, текст, който се разраства и се превръща в прочутата едноименна книга, издадена през 1859. В нея Дарвин поставя основите на теорията на еволюцията, по която веднага възникват остри спорове и която изглежда се приема в по-голяма степен чак през 1940, с развитието на генетиката. Само така изглежда обаче, защото споровете има ли еволюция или не продължават и дори се задълбочават до днес. Темата е прекалено сложна, за да влизам в големи подробности, но за какво говорим все пак. 

Основната идея на Дарвин е, че огромното многообразие от растителни и животински видове на земята е възникнало в резултат на еволюционен процес, тоест, процес на дългосрочно развитие от простото към сложното, свързано и с процеса на адаптация към околната среда и наследяване на променящите се печеливши адаптационни белези. С други думи – всичко започва от нещо едноклетъчно, което само се къса по средата или пуска дълго пипало, с което се закрепя на камък. Смята се, че с подобни или други мутации в естествена среда, се печели някакво предимство в хранителната верига и изобщо в борбата за оцеляване. През следващите милиони години това първо едноклетъчно постепенно става риба, жаба, гущер, динозавър, птица, маймуна, а накрая и човек. Много привлекателна идея с безумно трудна обосновка. Общо взето, доказателствата, които самият Дарвин сочи, са ограничени като обхват и дълбочина. 

Той си дава сметка за това, че всъщност е развил една теория, но нищо реално не е доказал, защото сам пише:  „Ако теорията ми е вярна, то трябва непременно да са живели междинни форми, които свързват видовете. И доказателства за тяхното съществуване могат да бъдат намерени единствено сред скритите останки”. Забележете първо това „ако теорията ми е вярна”. То значи, че, както за самия Дарвин, така и за неговите последователи, еволюционната теория е въпрос на вяра, а не на истински научен метод. При това е точно толкова въпрос на вяра, колкото и идеята на тъй наречените „креационисти”, според които животът е възникнал от божественото щракване с пръсти. Спорът между двата лагера винаги е бил ожесточен, но дори днес се намират доблестни люде като например зоологът Дейвид Уотсън, който пише: „Теорията на еволюцията е универсално приета не защото може да бъде доказано чрез логически последователни доказателства, че е истина, а защото единствената алтернатива – специалното сътворение, е очевидно невярна”.

Джеймс Хауърд, Какво ме питаш 

Трудна работа е еволюцията на видовете, а доказателствата за нея са толкова малко, че на практика не съществуват. Тези, които са налични, в крайна сметка доказват само едно – че еволюция наистина съществува, но тя е единствено вътре видова. Вече над 150 години продължава целенасоченото търсене на тъй наречените „междинни форми”, индивиди, които да са преходни от един вид към друг, но, въпреки огромните възможности на съвременната наука, нищо такова не е намерено. Да, в един момент се вдигна голям шум по темата за „археоптерикса”, тоест, уж междинното звено между влечуго и птица - но детайлните проучвания показаха, че въпросното животно от Юрския период не е никаква междинна форма, а просто себе си, отделен вид. 

Логиката обаче сочи и друго – защо трябва да се търсят междинните форми само в останките, а не в съвремието, да не би процесът да е стартирал внезапно от нищото, сътворил от нещо неживо една единствена жива клетка, от която тръгва цялата еволюция и веднага спрял. Това е огромна глупост, природата не действа така. На тази база възниква и тревожното питане – защо нови видове не се възпроизвеждат направо пред очите ни. Някои казват – ама мутациите са пример за подобни промени. Пак нищо подобно. Мутациите, както се знае, са в огромната си част негативни, а в другата – безплодни. Като правило те не работят в полза на организмите, а малкото евентуално полезни качества, които оцеляват, не могат да се възпроизвеждат. Така че шимпанзетата завинаги ще си останат собственици на  генетичен материал, 96 процента от който съвпада напълно с човешкия, но никое шимпанзе не само никога няма да стане човек, но и няма да мутира до нещо междинно между себе си и човека. Каква да кажем пък за плодовата мушица. Може да се изненадате, но нейният генетичен материал съвпада с човешкия около 60 на сто, нищо, че сме толкова различни. Но как мислите, дали след милиард години плодовата мушица, в резултат на ред успешни мутации, може да стане разумна, да се откаже да лети над вкиснатото грозде и да го превръща във вино, а да започне да пие вино и да открие теорията на еволюцията. 

Или да стигне още по-далече, като обясни как точно отминаващото време прави неживата материя да се превърне в жива. Всички тези и много други подобни въпроси отдавна циркулират в научния и ненаучния свят, в опит да се отговори на поредицата големи въпроси на човечеството, а и на цялата Вселена - кои сме, откъде идваме, как сме стигнали дотук, накъде вървим. На всички тези тревожни питания самият Чарлс Дарвин, човекът, който ни забърка в кашата с еволюцията, вероятно вече знае отговорите. Или поне продължава нощем да ги обсъжда шепнешком със сър Исак Нютон и другите велики люде, до които е погребан в Уестминстърското абатство, след смъртта си през 1882.

Кристофър Йънг, Сътворението -