Разбира се, това не се и очаква от коя да е жена в тогавашното атинско общество - тя трябва да ражда и гледа деца, да върти къщата и да угажда на мъжа си. Мъжът ѝ обаче е длъжен добре да осигурява семейството. А Сократ най-философски се разсейва от този главен ангажимент и семейството живее в бедност. Така е поне според Платон, който твърди, че Сократ никога не взима пари от учениците си, воден от максимата: „Обучение, получено с пари, е по-лошо от абсолютно никакво обучение”.

Джими Лансфорд, 00. 02. 48

Има още неща в характера и поведението на Сократ, които обясняват и оправдават негативизма на Ксантипа. Истинският философ има нужда от знание, но не и от много земни блага, за да живее – твърди Сократ. Затова често връща скъпите подаръци, които негови богати приятели и последователи изпращат. И искрено обяснява на Ксантипа, че го прави, за да могат приятелите му да бъдат още по-щедри в бъдеще. Коя жена не би ударила такъв умник с точилка по главата? Твърди се също, че в подкрепа на идеята да се кара с малко, Сократ носи един и същи хитон зиме и лете. Дано поне от време на време да го пере, като се къпе с него - майтапи се един биограф. Да не говорим пък, че човекът може би е гей – не в днешния, а в класическия древногръцки смисъл на думата. Това значи, че дори никога да не е имал истинска сексуална връзка с млади момчета, то поне много ги харесва, признава това и обича да е заобиколен от тях, дори в дома се. Не е лесно да си жена му, нали?

А какво ще кажете за всекидневната картинка - сутрин приличните атиняни тръгват по търговия или към работилниците, а Сократ тръгва по хората да си приказва. Той е професионален философ, това му е работата – но поне пари да носеше като другите, дето забогатяха. Голям пирон в ковчега на семейните отношения забиват също тъй наречените „симпозиуми”, в които Сократ участва и е център на вниманието. Разбираемо - самият оракул в Делфи казва, че Сократ е най-умният човек на света и това се разчува. Та, въпросните симпозиумите приличат на днешните научни симпозиуми, с една разлика – сега алкохолът се лее след напрегнатия ден на празни приказки, а тогава се започва с вино, за да се развържат езиците и се налива вино през целия ден, за да са постоянно развързани. Да, силният и трениран Сократ, както се твърди, никога не се напива или поне никой не го е виждал пиян. Но със сигурност вечер се прибира вкъщи щедро почерпен. А, както знаем, жените имат особено отношение точно към този вид мъжка трезвост.

Каунт Бейзи, 00.08.14

Заедно с личните си странности и проблеми обаче, и независимо, че сам не написва нито ред, защото смята, че писаното слово убива мисълта, Сократ наистина е сред най-великите философи, ако съдим по влиянието му върху поколенията. То се разгръща още с ученика му Платон, родоначалник на цялата идеалистическа философия и основател на знаменитата Академия. Но не само платонизма, а и още три философски течения тръгват пряко от ученици на Сократ. Антистен е първият киник или циник, както щете го произнасяйте, стига да разбирате цинизма като философско понятие, а не във всекидневния смисъл, който влагаме в него. 

Аристип е основател на хедонизма и застъпва идеята за постоянното удоволствие като път към пълното щастие. Мнозина днес са негови последователи, макар да не знаят това. Въпросният Аристип е родом от Кирена, Либия, затова и школата му е известна като  киренайска. Мегарската школа пък е основана от Евклид и съчетава някои от идеите на Сократ с тези на елеатите и софистите. През тези школи сократовото влияние стига до епикурейците, стоиците и скептиците. В Рим Цицерон нарича Сократ „баща на философията”. Християнството превзема Европа и също намира допирни точки с езичника. Св. Августин в книгата си „За божия град” отбелязва колко близки до християнството са сократовата мъдрост и стремеж към знание. 

Разбираемо, след като Сократ съвсем по християнски съветва например да не правиш на другите онова, което не искаш те да правят на теб. Обаче въпреки неговите прозрения, които звучат като истинско предчувствие за християнство пет века преди Христа, Данте поставя Сократ в Геената огнена. Вярно, в първия кръг, където са най-леките случаи, но все пак. С разкрепостяването през Векът на разума, интересът към Сократ нараства още. Немските класически философи спорят за измеренията на Сократовата ирония. Ницше обругава неговата философия на морала, но после Ясперс пък го въздига, като го поставя редом с такива знаменити фигури като Буда, Конфуций и Христос.

Бени Гудман, 00.14.44

Идеите на Сократ продължават да се обсъждат и днес, но какво стои в основата на учението му? Нещо просто – няколко парадокса, които произтичат един от друг. Злото е непознаване на доброто - Никой не желае зло по природа – Никой не върши зло по собствена воля – Доброто е знание. В различни източници тези философски аксиоми са редактирани по различни начини, но като цяло, това е идеята – доброто е знание, знанието е добро. Да, още Аристотел, както и други след него, се хващат на въдицата. Според тях тези идеи лесно се опровергават дори от самия живот, в който постоянно виждаме хора знаещи да вършат зло и глупци да благоденстват. Тънкият момент тук е, че Сократ има предвид, че е добро не знанието изобщо, а знанието за самото добро. 

И помислете – какво знаем ние за доброто. Някой някъде учи ли ни на него и в кое училище? Какво, освен смях у злата половина на човечеството, предизвиква глупавият предразсъдък, че доброто винаги побеждава? И ако трябва дори само да дефинираме въпросното добро, колко различни гледни точки към него ще се сбият зловещо. Да, още повече - и Сократ не казва що е то добро, не ни дава знанието за него наготово. Той сам го търси, като помага на нас, всички останали, да поровим в собствените си глави и да започнем да го разбираме. Ако не друго, то поне да започнем да разбираме колко голяма нужда наистина имаме от това знание.

Хари Джеймс, 00.17.42

За процеса и смъртта на Сократ са изписани тонове книги, като започнем с апологиите на учениците му Ксенофонт и Платон. На старогръцки „апология” означава защитна реч, а не „възхвала”, както сега разбираме думата. Тези Апологии съдържат интересни свидетелства, които навеждат на мисълта, че Сократ разиграва цялата история като самоубийствена мисия. И то не само защото категорично отказва на влиятелните си приятели да го измъкнат от затвора. И не само защото, верен на максимата си, че „трябва да се почита не животът, а добрият живот”, той обяснява на приятелите си, че вече предпочита смъртта да дойде, защото е на 70, предстои силите все повече да го напускат, а не иска да живее недостойно. П

оказателно за самоубиствената му идея е дори и самото му държане пред съда. Сократ е обвинен, че развращава младежите на Атина, като ги учи да не почитат родителите си и божествата, които градът почита. Той опровергава обвиненията, но заради типичната сократова ирония, с която го прави, настройва съдиите срещу себе си. Не спира обаче, а отива още по-далече, в територията на откровената гавра. Когато съдът, според тогавашните правила, го пита какво сам той смята, че трябва да бъде наказанието му, Сократ отговаря, че за дейността си трябва да бъде не наказван, а почетен и да получи всички привилегии, които градът дава на победителите в Олимпийските игри. Тук вече почти всичко свършва. 

Остава само да му връчат чашата с бучиниша и преди студената ръка на смъртта да сграбчи сърцето му, той да се обърне към един от учениците си, сбрани около него: „Критоне, дължим на Асклепий петел. Дайте му го, непременно се погрижете”. Асклепий е бог-лечител от древногръцката митология, на когото хората поднасят петел, когато той ги излекува от някаква болест. В случая Сократ очевидно смята, че Асклепий го е излекувал от болестта на живота.

Бени Картър, Свечеряване, 00.00