Великите европейци - Анджей Вайда, първа част

Годината е 1974. На 16 съм, за първи път в чужбина. В Белград за първи път виждам хипита. И еротични списания. В Будапеща за първи път не ми продават сладолед, а в Прага – бира, защото говоря нещо като руски. Знам защо и не им се сърдя. Все пак ме обслужват, като кажа, че съм българин. 

Обетована земя, Валс 

„Ние, полските режисьори, искахме да се покажем на света. Но нашият език е непознат в чужбина и диалозите не помагат. Още повече, цензурата преследваше главно словото. Така решихме да правим филми по-изразителни визуално – те можеха да предизвикат по-голям интерес и да стигнат до световния зрител” – твърди в едно интервю Анджей Вайда. И двата проблема наистина са сериозни. Неслучайно Вайда, който е полски режисьор, дори когато снима в чужбина, няма кой знае какъв успех в САЩ. Да, там хора като Мартин Скорсезе го боготворят, но публиката е ограничена. От другата страна е проблемът с комунистическата цензура. В интерес на истината, както признава Вайда, особено след смъртта на Сталин, възможностите за работа в Полша са далеч по-добри от тези в други комунистически страни. Но, въпреки всичко, цензурата не спи съвсем - забавя или изобщо не пуска филми, спира финансирането на някои проекти, пречи за участието на международни филмови фестивали – все тъпи ченгеджийски номера, които обаче здраво ти вгорчават живота. „Какво искахме ние? – обяснява ситуацията Вайда. - Опитвахме се да разширим малко свободата, да заобиколим някак цензурата, за да можем да правим филми като „Пепел и диаманти” например. Изобщо не сме се надявали да видим разпадането на СССР или Полша като свободна страна. Всичко, което опитвахме да направим, е да разширим границите на свободата, така че партията да не определя всичко сама, а да даде малко глас на обществото, от чието име управлява”. Естествено, параноичната комунистическа система се страхува не само от свободата, но и от полусвободата в концлагера, който наричаше „соцлагер”. Заради този страх смаза Пражката пролет през 68-ма, а през 81-ва въведе военно положение в Полша и опита да убие духа и тялото на „Солидарност”. Но не успя, включително заради майстори на киното като Вайда, Мунк, Кавалерович, Зануси и другите. Те наистина намериха начини да правят изкуство и да го представят пред народа си и пред света, независимо от бясното куче на комунистическата цензура.

Обетована земя, Оргия 

Анджей Вайда е роден през 1926 в град Сувалки, Североизточна Полша. Само 8 години са минали, откак страната възстановява своята независимост в края на Първата война. Полша е основана през 966, а Полското кралство - през 1025. През 16 век, заедно с Великото литовско княжество, образуват Жечпосполита, дуалистична и напредничава държава. Тя съществува на европейската карта от 1569 до 1795, когато е разкъсана от Германия, Русия и Австро-Унгария. През 1918, след тяхната катастрофа в Първата световна война, Полша възкръсва и се установява Втората полска република, начело с Юзеф Пилсудски. В нейната армия като офицер от кавалерията служи бащата на Анджей Вайда. Ето как той описва детството си пред изданието „Филм комент”: „Детството ми напомняше за 19-ти век. Бях отгледан в гарнизона на кавалерийската бригада на баща ми. През зимата можехме да караме ски, всичко беше като във филм на Джон Форд. През 1939 този чеховски образ на бавно съществуване, отдалечено от останалата част на света, просто се разпадна”. А другаде Вайда уточнява: „Кой ме възпита? Родителите ми със своите военни традиции за чест и дълг; баща ми с мундира, закопчан до брадичката; класическата гимназия с културата на Гърция и Рим, католическата църква с божиите закони. С този патриотичен и морален възглед за света влязох във войната през 1939.” Тогава той е на 13 и не точно влиза във войната, по-скоро войната влиза в него. През септември Хитлер и Сталин атакуват Полша и за пореден път страната е разкъсана – сега от двамата най-ужасни диктатори в историята на човечеството. Тогава те са първи приятели и си сътрудничат в подялбата на света за вечни времена. „Вечните времена” на тяхната взаимност продължават още само две години и през 41-ва започват да се ръфат като бесни кучета. Това обаче не помага на Якуб, бащата на Анджей. Той се бие и срещу немците, и срещу болшевиките, но е пленен и разстрелян в масовата касапница, наречена Катин.

Катин, Песен на плачещата майка

През пролетта на 1940 в Катин, вилна местност под Смоленск, над 22 хиляди пленени полски офицери и интелектуалци са разстреляни от хладнокръвни убийци на руското НКВД по заповед на Сталин и Берия. По някаква безумна ирония, руснаците още тогава подготвят голямата лъжа, която лансират и поддържат по-късно – те съвсем съзнателно използват за разстрела немски бойни пистолети и муниции, за да могат да прехвърлят вината на германците. Само че пак остават много доказателства за противното, а на всичкото отгоре датирането на труповете е съвсем категорично – 1940, докато първите немски войски идват в този район чак година по-късно. Когато през 2007 Анджей Вайда снима разтърсващия си филм „Катин”, той разбираемо го нарича „най-трудния филм в живота ми”. „Най-голямата жертва на тази история е майка ми, която, първо, загуби любимия си съпруг, а второ – цял живот бе лъгана не само от съветската, но и от полската комунистическа пропаганда относно истината за тази загуба” – казва Вайда. Той добавя, че по времето на комунизма всички поляци знаят какво всъщност е станало, но няма как публично дори да се спомене подобно нещо. Загубил баща си, в условията на немската окупация, самият Анджей е принуден да напусне училище, но не само, за да помага някак на гладното семейство, а и защото училищата просто са затворени. Поляците бързо си организират нелегални училища и университети – те вече имат опит в това от времето на руската окупация по-рано. И пак както тогава, по един или друг начин, тези училища и младежите в тях са свързани с полската съпротива, която също веднага се оформя по призива на правителството в изгнание, сформирано в Лондон. 

На 16 Вайда се записва и полага клетва в нелегалната полска Армия Крайова. През цялата война той участва в различни помощни операции на тази народна армия, която, при силното обезкръвяване на страната, се състои главно от жени и младежи, но така и не успява да влезе в истински бой. Не успява да се включи и във Варшавското въстание през август 1944, когато Жуков съвсем съзнателно оставя поляците в столицата да се оправят сами срещу многократно превъзхождащите ги германци. Пълчищата на Жуков чакат отвъд Висла и, макар прекрасно да знаят какво става, влизат в града, чак след като всичко е приключило и съпротивителните сили са изчерпани. Така разгромените поляци после не могат да претендират пред съюзниците, че сами са извоювали независимостта си и не могат да се противят на Сталин. С железен юмрук и задълго той им налага онази форма на комунистическа диктатура, която, както и в България, сякаш иронично-подигравателно самите комунисти описват като „народна демокрация”. 

Събития от времето на Варшавското въстание стоят в основата на сюжета на „Канал”, вторият филм от знаменитата военна трилогия на Анджей Вайда, появил се през 1956. Особено впечатляваща е финалната сцена, когато бойците от съпротивата се оказват притиснати без изход – отзад са преследвачите им немци, а отпред – здравата желязна решетка на канала, която те няма как да преодолеят. През решетката, отвъд Висла, толкова близо и толкова далеч, е лагерът на руснаците, които спокойно седят и чакат нашите герои да загинат. Но това е после, а през 1946 година Вайда е арестуван от новия режим и разпитван за участието си в Армия Крайова. Комунистите я определят като националистическа и вражеска, защото се бори за независимостта на Полша, включително от Русия. Както си спомня сам Вайда: „През тези няколко дни по коридорите на ДС чувах непрестанно руската реч на съветските консултанти”. Така или иначе обаче, отървава се сравнително леко и, тъй като усеща у себе си таланта на художник, записва се в Академията за изящни изкуства в Краков. Кани се да стане истински авангардист, но самотата, свързана с творческата работа на художника, го гнети. Затова Анджей Вайда тръгва след съдбата си и скоро се мести в Лодз, във Висшето филмово училище, за да преживее следващите 66 години като човек, напълно отдаден на две неща – Полша и режисурата.

Човекът от желязо, Революционна песен