Великите европейци - Молиер

Не, че няма барокова литература, но тя просъществува малко и не ражда практически нищо. В Италия литературният барок се нарича „марианизъм”, в Испания – „гонгоризъм”, в Англия – евфуизъм, а във Франция – прециозничество. На френски précieux значи „скъпоценен”, „мил”, „изискан” и работата в този стил води до заплитането на такива словесни дантели, че много бързо читателят или слушателят губи нишката.

„Смешните преструвани” е заглавието на една ранна пиеса, с която Молиер буквално съсича френското прециозничество. Тази комедия, в която мнозина люде от висшите парижки кръгове се разпознават, докарва на Молиер много врагове. Само че в този случай, за разлика от по-късната битка за „Тартюф”, той има истински здрав щит пред себе си. 

Кралят-слънце Луи XIV, който  ненавижда прециозниците, много харесва пиесата и покровителства на Молиер. Това кралско отношение не е случайно, доколкото френските естетически борби тогава имат силен политически привкус. Прециозничеството всъщност импонира на онази част от аристокрацията, която иска да остане колкото може по-независима от краля. От друга страна класицизмът, с изискванията за строги правила, ред, дисциплина и рационалност, отговаря на идеята за необходимостта от силна централизация, която налагат основните френски политици през  XVII век - кардиналите Ришельо и Мазарини, както и кралете Луи XIII и Луи XIV.

Люли, 00.00 

Както подсказва думата „класицизъм”, това естетическо течение е опит аз връщане към основните принципи на изкуството, валидни в класическата епоха на Древна Гърция и Рим. Логиката е брилянтна – тъй като тогава са създадени най-висшите образци на всички изкуства, защо не възприемем класическия опит и да градим върху него. Така че на бърза ръка във Франция регламентират подходящите поетични жанрове и правилния литературен език. Като най-възвишена словесна форма се възприема тай нареченият „александрин”, стих от 12 срички, който задължително се използва във всички жанрове на тъй наречения „висок стил”. Към него спада трагедията, а комедията е натикана в „ниския стил”. 

Основното изискване на класицистичната естетика към драматургията е за тъй нареченото триединство. Всяка пиеса трябва да съблюдава единство на място, време и действие, тоест, представяната история да се развива в рамките на един ден, на едно място и да няма отклонения от основната сюжетна линия. Това правило е малко изсмукано от пръстите, защото в античните пиеси нищо такова няма, но, така или иначе, точно то става емблема на класицистичната драматургия. От друга страна обаче, не се притеснявайте - Молиер, макар формално да се води сред авторите на класицизма, е доста своеволен и изобщо не спазва правилата, особено когато не са му удобни. На всичкото отгоре, той създава и два напълно нови жанра – тъй наречената „висока комедия”, както и странния хибрид „комедия – балет”.

Люли, Кралски танци, 0.00 

Жан-Батист Поклен е роден в Париж през 1622 година в богато буржоазно семейство. Баща му се надява синът да наследи семейния занаят - тапицерството, но малкият няма интерес и отношенията между двамата остават сравнително хладни. Топлота в живота на момчето внасят майка му, която обаче умира, когато Жан-Батист е на 10, и дядо му, Луи Кресе, който го води по парижките места за забавление като театри и панаири. Жан-Батист учи в най-престижния йезуитски колеж в Париж, а след това в Орлеан, откъдето излиза „лисансие по правото”. 

Той обаче с никакво право не се занимава, а на 21 зарязва блестящите възможности за юридическа кариера и става актьор. Вероятно обаче зад тази внезапно пламнала страст по сцената се крие и една друга страст – по червенокосата, независима и неустоимо привлекателна актриса Мадлен Бежар. Факт е, че двамата имат връзка, която постепенно изтлява на физическо ниво, но на духовно се превръща в искрено приятелство и артистично сътрудничество за цял живот. Те създават не особено успешна театрална трупа и скоро затъват в дългове. След първия провал, Молиер и Мадлен се включват в пътуваща театрална трупа, в която Молиер от добър актьор постепенно се превръща в гениален драматург, страхотен режисьор и успешен продуцент. През 1658 г. той вече ръководи трупата и я връща в Париж. 

Следват най-плодотворните години в творческия живот на Молиер, когато той създава шедьоврите си, познатите и днес пиеси „Училище за жени”, „Тартюф”, „Скъперникът”, „Мизантроп”, „Дон Жуан”, „Буржоата – благородник” и още много други. Повечето от тях предизвикват обществени скандали и, макар в голяма степен да има закрилата на краля, противниците му също са силни и му нанасят огромни рани. Най-големите от тях са свързани с личността и поведението на жена му, Арманда Бежар. 40-годишният Молиер си губи главата по нея, но веднага тръгват слухове, че тя всъщност е негова дъщеря от Мадлен. Това отминава, но после самата Арманда с изневерите си нанася още по-големи рани на своя съпруг. Той е разкъсван от противоречия - желанието за нормален семеен живот, любовта към Арманда, чувството за приличие, отговорността към децата, горчилката на рогоносеца, съзнанието, че враговете тържествуват – и това го сломява. 

Сломява се и тялото му, изядено от туберкулозата, изтощено от сценичните и житейски напрежения. Легендата разказва, че една вечер, докато се представя последната му комедия – „Мнимият болен”, Молиер умира на сцената, докато играе главната роля. Красиво, но не съвсем вярно. На сцената той получава огромни овации – играе мнимия болен така добре, та публиката не подозира, че е болен наистина. В къщи го прибират на носилка и след един час вече го няма. Молиер е едва на 51, но е мъдър човек, преживял достатъчно, за да каже приживе: „От всички безумия, най-голямото е да се опитваш да направиш света по-добро място”.

Люли, Кралски танци, 21.01