От Нютон до Айнщайн пространство-времето се мисли като един вид сцена, по която всички стъпват, казва Овърбай и добавя: „С Общата относителност обаче самата сцена избухна в действие. Пространство-времето може да се извива, да се огъва, да се увива около мъртва звезда или да изчезне в черна дупка. Може да се движи като корема на Дядо Коледа, да излъчва вълни от гравитационно компресиране или да се завърти като тесто в механична бъркалка. Може дори да се откъсне или раздере. Може да се разтегне и да расте или да се срине в петънца безкрайна плътност в края или началото на времето”. Е, това последното май е повече опит за поезия, отколкото факт. Сам Айнщайн предпочита да се придържа към класическата представа за безкрайната Вселена. Но в края на 20-те години Едуин Хъбъл открива, че има и други галактики и изследва светлинния спектър, като наблюдава тъй нареченото „червено преместване” – то доказва, че Вселената се разширява.
Айнщайн първо е скептик, а после измисля прочутата си константа, която да постави нещата на мястото им, тоест, да обозначи някаква сила, която ще спре разширяването. Но доказателствата сочат обратното и приживе Айнщайн признава, че проклетата константа е най-голямата му грешка като физик. И така до наши дни - когато се разбра, че въпросната константа всъщност е пряко свързана с тайнствената „тъмна енергия”. Да живее способността на гения да е прав, дори когато смята, че греши. Но през част от живота си Айнщайн има вътрешен проблем и с обратното. Визирам ситуация, свързана донякъде с физика, но повече с политиката – сфера, в която геният на гения Айнщайн не е толкова голям, колкото му се иска. Имам предвид писмото да Рузвелт, което ученият подписва, с призив САЩ да хвърлят усилия за разработване на атомна бомба и да изпреварят Германия. Това писмо е в основата на проекта „Манхатън” и бомбите над Япония. По-късно Айнщайн започва да съжалява за писмото и да се обвинява публично. Но май точно самообвинението му е грешка – първо, защото не бива да се оставят диктаторите да тормозят света; второ – защото развитието на науката не се води от желанието на учения; трето, защото и без писмото, нищо от случилото се нямаше да бъде спестено на никого.
„Докато нацисткото насилие беше отприщено само и главно срещу евреите, останалият свят гледаше пасивно и дори се сключваха договори и споразумения с явно престъпното правителство на Третия райх. Вратите на Палестина бяха затворени за еврейските имигранти и не се намери страна, която да приеме тези изоставени хора. Те бяха оставени да загинат като братята и сестрите си в окупираните страни”– казва Айнщайн в своя реч от декември 1945.
Сам той напуска родната Германия, когато нацистите идват на власт през 1933 и отива в Института за фундаментални науки в Принстън, САЩ. Въпреки че наистина стимулира проекта „Манхатън”, Айнщайн не е допуснат в него. ФБР е силно смутено от левичарските му позиции и края на живота му го наблюдава. Да, Айнщайн може да е велик учен, но в политиката нивото му е лаишко. За разлика от много европейски интелектуалци по онова време, той все пак открито не харесва сталинската комунистическа диктатура, а тя от своя страна също го недолюбва.
Айнщайн се смята за социалист, но свързан с фантастичната идея за „демократичен социализъм”. Капиталистическият пазар му се струва прекалено хаотичен и смята, че икономиката трябва максимално да се централизира. В същото време държи общественият живот да е напълно демократичен, тоест, максимално децентрализиран. Е, няма как да стане, смъртното противоречие е заложено в основата на задачата, но най-чудното е, че такъв умник като него толкова много се заблуждава. Отношенията на Айнщайн с Бога също изглеждат доста сложни. Той се държи като атеист, но отрича да е атеист. Казва, че предпочита да се нарича агностик или дори „религиозен невярващ”.
В „Автобиографични бележки” пък пише: „Макар да бях дете на напълно нерелигиозни еврейски родители, аз стигнах до дълбока религиозност, която обаче свърши рязко, когато станах на 12. Чрез четенето на научно-популярни книжки скоро стигнах до извода, че много от историите в Библията не могат да бъдат истина”. Ученият е категоричен също, че вяра по-скоро в Бога на Барух Спиноза. Като учен, на моменти Айнщайн директно намесва Бог в дебатите, които води. Всички знаят прочутата му реплика, с която отхвърля някои от основните принципи на квантовата механика: „Бог не играе на зарове”. Не толкова популярно обаче е друго негово изказване, което гласи: „Искам да проникна в ума на Бога”. И наистина се опитва.
След като получава Нобеловата награда за физика през 1922, Айнщайн става наистина най-популярният и разпознаваем учен в света. Светският живот донякъде му харесва, донякъде не. Оплаква се например, че го преследват много жени и това му идва в повече – дори на него. Пътуванията и почестите не го изнервят много, но се опитва да отделя и колкото може повече време за науката. Айнщайн е наистина запленен от идеята да проникне в ума на Бога и се захваща с най-фундаменталните въпроси – създаване на единна теория на полето и релативистката космология. Така че известно време си играе например с идеята, че нашият свят има не 4, а 5 измерения. Резултатът не му харесва и той зарязва теорията – но в наши дни тя пък се възражда като Теория на суперструните, един от водещите научни инструменти в момента. Както се знае обаче, човек, дори да е Айнщайн, все някога трябва да си замине от този свят.
И Смъртта идва сравнително рано, на 76. През 1955 той вече е доста изтощен, макар да няма някакво генерално заболяване. Умира в леглото си, като промърморва няколко думи. Сестрата, която се грижи за него, не ги запомня, защото не ги разбира – в смъртта си Айнщайн проговаря на родния немски. Е, поне някои неща на този свят май все пак не са относителни.
Древна кариера за производство на глина от римския период разкриха археолози в обект в близост до детска градина в централната част на Пловдив. Находките правят историческа връзка с проучвания от предходни години в съседни имоти и оформят зоната като производствен център на керамика. Повече за археологическите проучвания разказва археологът София..
В Клуб "Неделя" послучай 50-годишния юбилей на камерния женски хор към АМТИИ "Проф. Асен Диамандиев"- Пловдив разговаряхме с Елица Йорданова- представител на колектива, която ни разказа как се поддържа жива една музикална традиция и за ежегодните срещи на възпитаничките на маестро Киркор Четинян, хористките, които гордо се наричат "четинянки"...
„Снежната кралица”, „Малката кибритопродавачка”, „Дивите лебеди”, „Грозното патенце”, „Малката русалка”, „Новите дрехи на краля” – дори няма да питам дали познахте за кого ще говорим днес. Сигурен съм, всички знаете писателя Ханс Кристиан Андерсен, нещастният човек от щастливата Дания, който ни остави тези и още много шедьоври от света на приказките...
В предаването за книги на Радио Пловдив на 2 6 . 07. 202 5г. бяха представени следните заглавия: Рубрика „Напълно непознати“ Оноре дьо Балзак. Изоставената жена. 86 стр., ок. 2А, Фама +, 2025. Борис Акунин. Лего. 336 стр., ок.5А, Еднорог, 2025. Уилки Колинс. Жълтата маска. 280 стр., ок. 4А, Плеяда, 2025...
Пловдив за 29-и път е домакин на Международния фолклорен фестивал, чиито участници шестват из Главната улица и изнасят концерти на сцената пред общината и на Античния театър при вход свободен. Тази година в програмата са включени 8 състава от 6 страни – Армения, Италия, Парагвай, Словакия, Украйна и България. По традиция домакини на фестивала..