"Другият свят" - епидемични импровизации

Благодарност предавана с поколения, това откриваме в другия свят, в който умело ни потапя разказът "Келѐшище", на Жоро Пеев.

 Много колорит, много истини и много небивали, но реални типажи и случки оживяват наново в разказите, събрани в книгата  "Пинк Фройд". 

В един откровен разговор, авторът Жоро Пеев споделя още много, неподозирани светове и истини, много наследена благост и ангажимент към бъдещето! 

Чуйте в прикаченото аудио!

Всяка седмица  ви срещаме с различни творци и техните камерни творби, повечето от които са непубликувани и създадени специално за рубриката ни, на тема „Другият свят“, която отново разглежда човека в условията на изолация, предстоящите и подозирани промени, мечти и надежди. „Другият свят“ може да е този, койото си отива, онзи, който се задава, трети, за който мечтаете ...и още много други светове...

КЕЛЕШИЩЕ

От Жоро Пеев

-Келеш- келешест, Гьор-ги-и-и!...Келешище!- нарежда дежурно баба Мария, ловко мести терлика под сновящата игла и на всяка сричка ядно натиска педала на старата машина "Сингер". 

 Ядът й  е все така жив и неугасим, макар че са минали 60 лета от причината  му, а дядо Георги е от  години покойник. С този "Сингер" баба, откак се помни, бродира родопски терлици  и  колчем го докосне, споменът за дядовия  грях я  връхлита на мига. 

В онази фатална година младият тогава дядо Георги продал  някакви нивици и заминал за Хасково да внесе парите в банка. Чак в Хасково, щото по онова време такава институция дори в Кърджали нямало, а камо ли в Джебел. Та отишъл дядо в големия град и се върнал  не след  ден-два, а след цяла седмица време. Пари в банката така и не внесъл. Семейната легенда , разбирай баба ми, твърди , че ги охарчил за свой кеф "по уруспии и певачки!"  но, малко  преди съвсем да ги стопи, го загризала съвестта и за да омилостиви буля си, купил  въпросния "Сингер". Голяма грешка! За баба Сингерът остана нещо като Вечния огън, на който всеки божи ден  притопляше обидата  от дядовата издънка.

А иначе в добро и зло, заедно за цял живот  четири деца бяха изгледали и изучили Георги и Мария и петима внуци дочакаха да ги радват  на стари години.

Дядо остана в детските ми спомени кроткия  и благ старец, който тихо доживяваше дните си  под непрекъснатата глъчка и суетене на баба и двете ми лели. Много рядко, когато съсем му додееше женското кудкудякане, дядо се изправяше внезапно, провикваше се: "Сус! Мольчите!" и женорята се разбягваха като пилци. Поне за малко.

Цял живот дядо Георги бе работил честно и неуморно като чиновник в Джебелската община. Знаеше перфектно турски и това го бе превърнало във вечен  преводач на документи и писма за местните турци, по онова време когато те масово  били неграмотни и на двата езика. Правел го за хаир, с тиха, но твърда убеденост и никога не помислил да осребри услугите си.

Това беше вторият камък на раздора и първа любима тема за вечното недоволство на баба. 

-Глупав, Гьорги, глупав! Интересът си не знае! -не спираше да намила тя. -Пара не свъртя, а хората под пари останаха! Келешище!

Принадлежността на дядо към Келешевия род от Чокманово  беше причина баба, ядоса ли се, час по час да го келешосва. Често   повече от час. "Келеш" значи:  хлапак, недорасъл, неопитен и инат, а "келешище"- в детския ми ум винаги е било нещо като чудовище, ама недорасло.

Години след дядовата смърт, вече почти абитуриент, ми се наложи да пътувам  с автобус до Мишевско - малко родопско селце , кацнало високо над Джебел. Стоя прав в  претъпкания с местни турци разбрицан автобус  и съм единственият българин в него. Още е юни, но вече яко напича и в наблъсканата с хора, клатеща се, кашляща дим тенекиена кутия на "Чавдар"-а  не се диша. Някой ме дърпа за ръкава. С любопитни сиви очи, които преди трийсетина лета сигурно са били сини, изотдолу ме гледа белоглав старец с таке.

-Откъде си, момче?- пита той на доста правилен български.

Учтиво му обяснявам, че живея в Кърджали, но дядо ми е от Джебел.

- Ха! Че кой ти е дядо в Джебел?-оживява се той.

-Той се спомина преди няколко години- пояснявам.- Георги Пеев му е името. На него съм кръстен...

Вехтият дядо, с променено лице бавно става от седалката си, хваща ме за ръката и казва:

-Отур!(Седни!)

-Не, не!-недоумявам аз и усещам как почервенявам от неудобство. -Дума да не става, моля Ви! Вие сте възрастен човек! Как може ...

Старецът вече ме е хванал за рамото. Обръща се към притихналото  множество, посочва ме и казва на турски:

-Алтън Гьорги чоджук!(Това е на Златен Георги внука!) 

В отговор се чува нестроен, но мощен хор:

-Машала!

Набръчканата  му  ръка натиска рамото ми и аз, напълно зашеметен, сядам на мястото на стария турчин. Дружелюбното  одобрение в погледите на околните пътници съвсем ме довършва.

Старецът изправя гръб и в настъпилата тишина започва  напевно да реди:

-Слушай, мойто момче! Халил се казвам. Слушай сега какво ще ти кажа!... Като дядо ти добри хора на сто години веднъж се раждат! От тука до Подкова и от  Подкова до Смолян всички  познават Алтън Гьорги и го уважават! И го помнят! На всеки, дето го е помолил, добро направи, на всеки, дето можа- помогна. В целия окръг посреднощ, на де що врата да почукаш и да кажеш, че си на Алтън Гьорги момче- добре ще си дошъл и на ръце ще те носят!...

Човекът замълчава за миг. Другите наоколо се усмихват и ми кимат утвърдително, а  аз, онемял , не знам къде се намирам.  Старият Халил продължава развълнуван:

- Алтън Гьорги  му викахме, а някои го знаеха  и като Бизим, демек - нашия Гьорги. Искам от мене едно да запомниш: Ти , наполовина да си като дядо ти- цена няма да имаш! Истина ти казвам! И още! Много добре ме чуй! Аз знам кой е Алтън Георги, синът ми знае кой е Алтън Гьорги и синът на неговия син ще знае кой е бил Алтън Гьорги! Жив да си и горд, че му носиш името ! Машала!

-Машала!- хорово потвърждава множеството.

Автобусът се дави и пуши по стръмното. 

Пътят се вие като  змия , аз се потя , мокър съм и очите ми - и те мокри. Всички ме гледат с някакво непонятно за мен очакване, а аз, освен да кимам благодарно с ръка на сърцето, не знам какво друго да направя...

Момчето и мъжът гледаха приближаващите конници. Усмивката на възрастния изтъня и съвсем се стопи.  Не българска конница, а турски аскер идеше. Стотина души бяха и бързаха, прашни и мрачни.

-Кои сте вие и какво правите тук?- извика  им на турски юзбашията с ръка на сабята  - Казвайте бързо! Шпиони ли сте- ще виснете на въжето!

-Ефенди, сакън! Мирни хора сме- дюлгери от Ахъчелебийско -също на турски отвърна мъжът и преглътна, притеснен. -Аз съм Пею Стоянов, а това е синът ми Георги. Работим при молла Мустафа Халил в Якуб ходжа кьой  -човекът наведе глава към калпака в ръцете си и гласът му стана глух- Уплашени са хората от селото, ефенди... Помислиха, че българска войска иде и ни проводиха да я посрещнем... да кажем, че мирни люде живеят там и няма никакъв аскер.

Офицерът чуваше всяка дума, но погледът му се беше заковал  на първата селска къща, която надничаше над ръба на баира. Белият байряк на покрива го накара да потъмнее от гняв. От Мастанли дотук - едно и също! Турските села до едно бяха дигнали предателския бял флаг. 

-Достатъчно! - изрева той и конете трепнаха- Водете ни в селото! Тежко ви, ако лъжете.

На мегдана плахо започнаха да се събират селяни. Молла Мустафа Халил пристъпи бавно напред, изправи се пред офицера и спокойно го поздрави.

-Ти си мухтарина, значи! - измери го конникът отвисоко и викна на смълчаното множество- Аферим, бре страхливци! Чухте топовете и дигнахте белия байряк! Или тия гяури ви подучиха?

-Недей така, юзбаши ефенди! Тези хора, ако да са гяури, са поданици на падишаха! Честни дюлгери. Ние ги пратихме ... Зер, мислихме , че българска конница иде. Да не се пролива кръв бадева... Ние сме кротки хора, ефенди, бедни и животът е единственото ни имане.

Моллата беше застанал между  двамата българи и конниците,  изпълнили мегдана. Юзбашията мълчеше, сключил вежди. Всички погледи бяха вперени в него. Конете тихо пръхтяха и нервно потрепваха хълбоци. От изток тътнеха далечни гърмежи.

-Така да бъде!- кимна офицерът към двамината- Свободни сте! А вие, агаллар, да знаете, че храбрите войници на Империята ще победят и за дни ще стигнем до Филибе! 

Командирът вдигна ръка и препусна на юг, следван от войниците си. Прахът след тях бавно започна да се сляга. 

Беше 12 октомври 1912 г.

На другия ден български ескадрон  мина през селото. Пею и десетгодишният Георги ги посрещнаха на  пътя. Един от войниците бутна фесчето на Георги и му сложи войнишка фуражка. Момчето се наду от гордост, а Пею плака от радост, без да го е срам от сина му. Увериха, че няма аскер в Якуб ходжа кьой. Ескадронът отмина спокойно, а младият поручик им обеща да прати хора да ги вземат с обоза, за да се приберат с тях до Чокманово.

Три дни по- късно в селото за тях пристигнаха петима войници с волска каруца и голобрад кавалерийски подпоручик начело. Дойде време за тръгване. Молла Мустафа излезе да ги изпрати. 

-Уста Пею - почна той с видимо неудобство- дължа ти  6 златни лири за майсторлъка. Ама нямам. Всичките ги дадох на жената преди да тръгне за Гюмюрджина с децата. Виждаш, война е. Всичко се случва.

-Хубаво, молла, ама мойте деца какво да ядат?- повиши глас Пею- Половин година гурбет и нищо!

-Знаеш. че ще ти се издължа - сломено отпусна рамене мухтаринът. - Кълна се в пророка!

-Дума да няма! Сигурен съм, молла! Ама сега с какво да се прибера?

Подпоручикът стоеше гърбом и тамънеше седлото на коня си. Той не разбираше турски, но чу ядосания глас на дюлгерина и веднага попита какво става.

Пею му каза и голобрадият побесня.

-Твойта мама, читашка! Ти ли нямаш пари, бе? Ей сега та убих!- изкрещя той и започна да разкопчава кобура на пистолета. 

Пею го хвана за ръката и стисна със все сила.

-Молим ти се, господин подпоручик! Недей! Не ни слагай грях на душата! Жив човек е това! Мирен!

Георги застана пред пребледнелия молла и протегна ръце към подпоручика:

-Молим ти се, чиче, недей стреля!

Офицерът се дръпна задъхан и почервенял от ярост.

-Няма да го гърмя!- неочаквано спокойно и тихо рече той-  Ще го заколя като пиле! Както са ни клали нас петстотин години!- рече и измъкна сабята си със светнал поглед.

-Бягай, ага! - извика Пею на турски.

-Спасявай се, ага!- запищя Георги.

Моллата хукна като подплашен кон и се изгуби в сокаците. Баща и син дружно се заеха да успокояват разярения подпоручик и накрая с молби и увещания успяха да го умирят. 

Каруцата  бавно потегли през стаилото се от страх село.

До последната къща ги чакаше молла Мустафа, още треперещ. В ръцете си държеше кожена кесия. 

-Прости ми, уста Пею!-рече той - Тука има 33 златни рубета, сиреч 1 златна лира. Толкова събрах. Да има и за твоите деца. Живи да сме- ще се разплатим! На добър път!

Стори поклон и се повърна към селото. Десетгодишният  Георги дълго гледа подире му. 

След две лета Пею и синът му минаха да навестят моллата. Той ги посрещна  като братя. Изплати им се до грош.

Георги и това запомни.

***

Оттогава- тридесет и кусур години се връщам в този автобус и виждам все същите тези очи, които очакват да видят него в мен. Знам ,че не мога още  просто да сляза като тогава. Не ми е дошла спирката и пътят продължава да се вие ту нагоре, ту надолу. Ще се връщам в очукания рейс и ще гледам пътниците в очите, докато има път . Келешището го нося в мен. За алтъна е рано да се каже.