След лицея, Пруст кара курс по философия в Сорбоната при Анри Бергсон, отблясъци от чието влияние са пръснати в книгите му. През 1895 все пак решава да поработи, става библиотекар, мярка се няколко пъти в библиотеката, но излиза в неплатен отпуск по болест и накрая напуска. Така приключва трудовата кариера на Марсел Пруст и започва самотното му пътуване в каторгата, наречена „писателски занаят”.
Пруст подхваща автобиографичният роман „Жан Сантейл”, но той е само упражнение за работата му по „В търсене на изгубеното време”. Междувременно обаче се влюбва в идеите на британския поет, писател, художник и критик Джон Ръскин и превежда негови книги, въпреки не чак толкова добрия си английски. За целта организира цяла преводаческа манифактура - майка му прави буквалния превод, Марсел го изглажда на брилянтен френски, всичко се съгласува с роднина англичанка и отново Пруст минава с фината шкурка. Преводът среща признание, а той обяснява, че английският му не е прекрасен, но прекрасно познава Ръскин.
Не по-малко прекрасно обаче познава и собствения си свят – онзи от края на 19 и началото на 20 век, който си отива всеки миг, но и остава завинаги при нас, защото един човек отказа да го пусне, като замества всеки миг с дума. Марсел Пруст започва да пише „В търсене на изгубеното време” през 1907 и продължава до смъртта си през 1922. Първият том е издаден на собствени разноски през 1913 – никой издател не финансира нещо, което противоречи и на старите реалистични тенденции в романа, и на новите насоки, свързани с по-динамични сюжети, по-кратки изречения и семпли персонажи. Един изследовател съвсем точно описва романа на Пруст като фрактална структура, в която всяко изречение в известен смисъл съдържа и цялото съдържание, и целия аромат на целия текст.
В деня преди романът да излезе, в. „Льо Тан” публикува интервю, в което Пруст много точно обяснява нещата: „Има равнинна геометрия и геометрия на пространството. Е, добре, за мен романът не е само равнинна психология, но и психология във времето. Тази невидима субстанция на времето аз се опитах да изолирам…..Надявам се, че в края на книгата един малък социален факт без значение като бракът между двама души…..ще приеме красотата на някои покрити с патина оловни топки във Версай, които времето е обгърнало в изумруден калъф”. Да, сто години по-късно, виждаме тази жива красота.
„В търсене на изгубеното време” се състои от 7 части – „От страната на Суан”, „Под сянката на разцъфналите девойки”, „От страната на Германтес”, „Содом и Гомор”, „Пленницата”, „Бегълката” и „Отново намереното време”. Романът обхваща 14 години от живота на разказвача, но в тях са вписани събития от живота на четири поколения и стотици персонажи. Книгата почти веднага е приветствана като шедьовър, но Голямата война забавя издаването на втората част. Тя излиза през 1918, а на следващата година печели най-голямата френска литературна награда – „Гонкур”.
Това е съпроводено с известен скандал. През войната Академия „Гонкур” се чувства длъжна да награждава патриотични творби. Повечето хора смятат, че през 1919 наградата ще отиде при Лоран Доржел, който се връща от фронта с книгата „Дървените кръстове”. Академията обаче не се съобразява с това, решава, че вече е време да се поощри мирният поглед към живота, психологията на нормалния човек в нормалния свят, пък била тя и доста ненормална на моменти. „Времето на ангажираната литература си отиде” – обявяват академиците, но това възмущава лявата френска преса и тя надава вой, като нарича Пруст „сноб”, а книгата – „записки на портиера”. Флагманът на комунистите – „Юманите”, дълбокомислено пита: „Какво може да даде на читателя роман на светски човек, който се старае да не изпусне чая в пет, който намира персонажите си в светските салони и който възпява властта на парите”. А Луи Арагон пък двусмислено се изцепва във в. „Литература”: „Кой може да си представи, че един сноб ще напише такъв роман. Мосю Пруст явно знае как да борави с хартията”. Така е, явно знае, защото днес писанията на всичките му критици са мъртви, а романът на Пруст е жив и диша в 21 век.
Всъщност лявата критика, която сама се възхвалява като ангажирана, а обикновено е просто повърхностна, изобщо не е права да отрича Марсел Пруст, защото една от сферите, в които той търси смисъла на живота, е именно социалната. Само че Пруст търси въпросния смисъл не, както левичарите, на социалното дъно, а в социалните върхове, където, ако се замисли човек, е по-нормално да се намери нещо такова. Да, Пруст не го намира сред разните принцеси и херцози, но и ние днес не го намираме сред разните звезди, звездички и други светски знаменитости.
Другата сфера на търсене за писателя е любовта. Според него любовта означава, че вече няма да сме сами и ще смесим живота си с този на друг човек, който ще разбира всяка частица от нас. Независимо, че човекът Пруст смята така, писателят Пруст обаче вижда друго и като четеш „В търсене на изгубеното време”, разбираш: „никой не може да разбере напълно никого, самотата е ендемична, ние сме непохватни самотни поклонници, които се опитват да се целунат в тъмното”. Къде тогава се крие проклетият смисъл на живота според Марсел Пруст. Изглежда той го намира само в свещената територия на изкуството.
Да, подобни обобщения са претенциозни, а до голяма степен и неверни, най-малкото защото те не носят онази голяма капка ирония, с която Пруст се отнася към нещата. Така или иначе обаче, според него „великите художници заслужават аплодисменти, защото ни показват живота по свеж и жив начин”. Да, самият Марсел Пруст ни го показа такъв. Така добре ни го показа, че когато през 1922 си тръгна от този свят, изтощен от писане и убит от слабите си бели дробове, у никого не остана и капка съмнение, че изкуството на живота е по-велико от изкуството на смъртта.
Австралийският музикант, артист, композитор, поет и писател Ник Кейв идва за своя първи концерт в България. Две поредни вечери – днес и утре, той ще изнесе концерти на сцената на Античния театър в Пловдив заедно с китариста на "Рейдиохед" Колин Груийнууд. Ник Кейв, чието пълно име е Никълас Едуард Кейв, е една от движещите фигури в алтернативния рок..
Традиционните Димчови дни се провеждат всяка година в Копривщица през месец август. На 16 август в „тихия двор с белоцветните вишни“ се проведе Дебеляновата поетична вечер. На нея бе обявен и новият лауреат на Националната награда “Димчо Дебелянов“ 2025 – Камелия Кондова. Камелия Кондова е една от най-ярките съвременни български поетеси, отдавна..
Починал е големият пловдивски художник Минчо Панайотов . Това съобщи в социалните мрежи бившата председателка на Дружеството на пловдивските художници Снежана Фурнаджиева. "Напусна ни любим човек, приятел и талантлив художник. Съболезнования на семейството му! Мир и светлина на душата му!", написа тя. Минчо Панайотов е роден на 13 ноември..
В предаването за книги на Радио Пловдив на 16.08. 2025г. бяха представени следните заглавия: Рубрика „Напълно непознати“ Николай Лилиев. Ридаят скръбни ветрове. Избрани творби. 224 стр., 4А, Български писател, 2025. Антология на сирийския разказ. 240 стр., ,4А, УИ „Св. К. Охридски“, 2025. Фредерик Бгбеде. Един..
Сборният моноспектакъл "Мариус 50" ще бъде представен на сцената на Античния театър в Пловдив тази вечер. Спектакълът трябваше да се състои на 6 август, но поради лошото време бе отложен за днес. Мариус Куркински ще представи продукция от всички 11 солови акции в кариерата си до момента - от "Дон Жуан", "Песен на песните" и "Дамата с кученцето",..