Великите европейци – Джордано Бруно

Не са ясни всички обвинения, довели до пречистването с огън, но днес присъдата му още е в сила. В писмо от 2000 г. папа Йоан-Павел II изразява съжаление за смъртта му, но добавя: „Този тъжен епизод

…..обаче не позволява реабилитация на философа от Нола…..защото пътят на неговата мисъл го доведе до интелектуални избори…..несъвместими с християнската доктрина“.

„Пътят на неговата мисъл“, „интелектуални избори“ – думи, които точно описват нещата и слагат край на спора дали изобщо философските и космологичните възгледи на Джордано Бруно имат отношение към присъдата му. 

Бруно не отрича Бог и ролята му за света, но на някои догматични постулати се подиграва. Не приема например непорочното зачатие на Дева Мария, а оттам - бого-човешката същност на Христос, както и евхаристията – превръщането на тялото и кръвта Господни в хляб и вино. Тази ерес е сред важните причини за осъждането. 

Много по-опасни обаче са идеите на Бруно за безкрайността на Вселената, наличието в нея на много светове, тоест, слънца, около които се въртят земи, част от тях - населени с хора. Да, направо фантастично звучи през 16 век някой да знае онова, което съвременната наука едва открива. Многото светове прпедизвикват и много проблеми за църквата. Ако Христос се е родил само на Земята, другите хора ще бъдат ли спасени? Ако не, къде е безкрайната Божия милост? А ако да – как. Дали там са се родили други Спасители, тоест, Христос не е единствен Син Божи? 

Изобщо, много трудни въпроси от догматична гледна точка предизвиква тази концепция. Изумителното откритие на Бруно за множеството светове обаче смущава не само църквата, а и съвременната наука. Бруно извежда концепцията от каноничната идея за безкрайността на Бог. Безкрайният Бог няма да създаде краен свят, напротив, ще създаде нещо, което се покрива със самия него, нищо по-малко. Той ще присъства целия в този свят, защото няма къде другаде да е – нали безкрайността не може да излезе от себе си. Профанизирам малко идеята, за да я схванем по-лесно, но като цяло – подобни разсъждения водят Бруно до великото му откритие. В тяхната основа пък са още по-дълбоки платонови и неоплатонически идеи за отношенията между дух и материя. 

Но да не задълбаваме в тази посока. Стига да кажем, че, въпреки божествените аргументи на Бруно, църквата го отхвърля. А парадоксът е, че точно заради божествените му аргументи и съвременната наука го гледа с подозрение. Това е ренесансов мисловен експеримент, непридружен с научни доказателства, значи няма стойност – смятат мнозина. Забравят, че Теорията на относителността е също мисловен експеримент, а първото доказателство за нея дойде след години. И още повече забравят, че всъщност точно съвременната наука доказва всеки ден правотата на Джордано Бруно – макар след векове.  

Джордано Бруно е роден е като Филипо през 1548 в Нола, край Неапол. Син е на войник и местно момиче, а на 10 отива в Неапол при свой чичо и взима уроци по различни науки и езици. На 14 постъпва в доминикански манастир и приема името Джордано. В манастира се ориентира най-вече към богатата библиотека, включително към забранената секция, пише сатири и дори пиеса. Но не си държи езика зад зъбите и съдът едва му се разминава. 

На 24 е подстриган за монах, но и после продължава с безобразията, например - изказва се ласкаво за арианската ерес. Този път е обвинен от Инквизицията и то по 130 точки. Той търси по-справедлив съд в Рим, но от Неапол идва вест за нови, утежняващи вината му доказателства и, за да спаси кожата, бяга в Генуа. Разказват, че на излизане от Рим, среща познат монах, който опитва да го задържи, а нашият човек го удавя в Тибър. Историята е измислена, но е истина, че в годините скитане из Европа, които следват, Бруно не води добродетелен живот. 

Той е дребен на ръст, но огромен инат, скандалджия, саркастичен тип, който не бръсне авторитетите, особено щом говорят глупости. Подиграва се не само на професори от Сорбоната и Кембридж, но и а самия Аристотел - тогава още върховен авторитет и за църквата, и за науката. С жените също не практикува монашеско въздържание. За секса пита: „Защо Църквата не приема за добро нещо, което толкова добре работи в природата“. Има връзки с много жени и съжалява, че в това отношение не е достигнал Соломон. За справка – Соломон има 300 жени и 600 наложници. И още нещо важно – Джордано Бруно е човек с феноменална памет, която подхранва с мнемонични упражнения. Книжките, които пише по тази тема, и частните уроци са основната му издръжка. 

След Италия отива в Швейцария, но бързо разбира, че калвинистите си падат по свободната мисъл, колкото и Светата инквизиция. После в Париж се прочува, а крал Анри Трети го праща в Лондон. Годините в Англия са най-спокойните и плодотворни в живота на Бруно. Заради голямата му уста обаче, и там положението става нетърпимо, така че се връща на континента – Франция, Германия, Прага, пак Германия. Там той се сближава с немските протестанти, но никога не сменя католическата вяра. През 1591 прави трагичната грешка да се върне в Италия и Инквизицията пипва отдавна издирвания престъпник. 

Процесът се влачи с години, властите искат да се откаже от идеите си, но накрая той им им казва „баста“, не се отказвам. Като монах, осъден е на милостива смърт - без да се пролива кръвта му. Което значи – на кладата. Когато му четат присъдата, Бруно се обръща към ред инквизиторите: „Май треперите повече да произнесете присъдата срещу мен, отколкото аз – да я чуя“. 

На 17 февруари 1600 го извеждат на Кампо де фиоре и го качват на кладата. За да мълчи, в езика му е забит пирон. Джордано Бруно изгаря безмълвно и прахът му е разпръснат в Тибър. Само идеите му остават да се носят над води и земи.