Великите европейци - Паул Ерлих

Първият истински „магически куршум“, открит от Паул Ерлих, е лекарството срещу сифилис „Салварсан“. Сифилисът е инфекция, предизвикана от спирохета Трепонема палидум и предавана по полов път, но също от майка на дете. Той е пренесен в Европа от Америка и се разпространява като пожар. В началото на 20 век заразено е около 20 на сто от населението, а лечение няма. За целта – неуспешно - се ползва живак, оттам и приказката, че срещата с Венера води и до среща с Меркурий. 

Но 20 години след откритието на Ерлих, нещата силно се подобряват. Неговият „Салварсан“ е известен и като лекарство 606, което обозначава поредния номер на опита, с който се намира комбинацията от химикали, базирана на арсен. Зайците пък са удобен обект за изследване. Те боледуват от сифилис като хората и са евтини. И така - върху 605 заека се пробват различни арсенови комбинации, които убиват горките животни. Заек номер 606 обаче оцелява. На другия ден в сифилистичните му язви няма нито една спирохета, а две седмици по-късно и самите язви са заздравели. Така сифилисът е победен, но напрежението и разправиите около това рушат здравето на победителя Паул Ерлих.

Паул Ерлих от малък има интерес към научните изследвания, а вероятно носи и нещо генетично – дядо му, търговец на ликьори, събира богата библиотека и изнася лекции по различни науки пред съгражданите си. Той живее в Стрехлен, градче край Бреслау, днес Вроцлав, в пруската част на Силезия. През 1854, в богатото еврейско семейство Ерлих, се ражда малкият Паул. Баща му е леко ексцентричен, но уважаван човек - дестилатор на алкохол, съдържател на хотел, продавач на лотарийни билети и глава на местната еврейска общност. Майка му е умна и чаровна жена, а племенникът ѝ, Карл Вайгерт, запалва Паул по науката. 

Паул учи в хуманитарната гимназия в Бреслау и не е най-блестящият ученик, по-късно казва: „Винаги съм намирал училището за потискащо бреме“. Той изкарва курс по природни науки в университета в Бреслау, а в Страсбург е за три вдъхновяващи семестъра по медицина. После минава пак през Бреслау, Фрайбург и се дипломира в Лайпциг. 

Междувременно обаче работи в лабораторията на братовчед си Вайгерт и при работата с микроскопа вижда нещо важно – багрилата  проникват и оцветяват в различна степен различните видове клетки. Тази идея е основа за дисертацията му, озаглавена „Принос към теорията и практиката на хистологичното оцветяване“. После тя е в основата и на откритията на Ерлих, свързани с химиотерапията, имунологията, вирусологията, клетъчната теория. 

Ерлих отива в Берлин като асистент на Теодор Фрерих, основател на експерименталната клинична медицина. Там работи главно в хематологията, хистологията и цветната химия, а през 1882 става професор. Когато Роберт Кох открива туберкулозния бацил, той му предлага подобрена технология за оцветяването им, която се ползва и днес.

По характер Паул Ерлих не е сухар – има чувство за хумор, топъл е в отношенията, но най-впечатляващите черти от характера му са упоритост и работоспособност. Често той не излиза от лабораторията с дни. И между 1879 и 1885, само за 6 години, публикува 37 научни статии по клетъчна биология. Последната – „Нуждата на организма от кислород“, е голям принос за разбиране на това как клетките обработват кислорода. 

В края на 80-те Ерлих пътува до Египет, създава малка частна изследователска лаборатория, а после отива в берлинския „Институт по инфекциозни болести“. С колеги прави огромен пробив в разработването на ваксини срещу дифтерит и тетанус. Специално за него в Берлин е създаден „Институт за серумни изследвания и изпитания“, който после се мести във Франкфурт на Майн и се преименува на Институт за експериментална терапия. 

През 1897 Ерлих развива теорията за страничната верига, която води до пробив в серологията и имунологията, а стои и в основата на получената от него през 1908 година Нобелова награда за медицина. Още през 1901 обаче правителството го критикува за прекалени разходи, той подава оставка и търси подкрепа в частния сектор. Банкерско семейство осигурява условия за нови изследвания, особено за търсене на лекарство срещу рака. Тогава се развива и идеята за химиотерапията, а малко по-късно е открито и лекарството „Салварсан“. Около него възникват противоречия.

 Първо, „Салварсан“ дава странични ефекти. Те се дължат на неумелите действия на лекарите, защото лекарството е сложно за поставяне. Но Ерлих прави подобрения и се появява „Неосалварсан“. Работата обаче предизвиква нещо като мини война. Има консервативни кръгове, които смятат, че сифилисът е божие наказание за греховен живот и не бива да се лекува. 

Заради смъртта на много опитни животни и няколкото човешки жертви, други критици обвиняват Ерлих, че стъпва върху трупове. Трети пък, с ясен антисемитски тон, го нападат, че „прекалено се е обогатил“ от лекарството. Всичко това подкопава здравето на Паул Ерлих и през 1915 той умира. 

Погребан е в еврейското гробище на Франкфурт на Майн, а през 1947 Институтът за експериментална терапия получава почитаното в научния свят име „Паул Ерлих“.