Излиза първата книга от библиотека "Седемте хълма"

За книгата

Сам той бе вярвал в напредъка, в силата на знанията, но невинаги бе съзнавал докрай какво могат да сторят книгите...

Когато слабичкият Христо от Клисура се крие по копите сено, за да препрочита някоя книжка, заета му от даскала в школото, той дори не дръзва да мечтае, че след години ще отвори собствена книжарница в центъра на Пловдив. Нито пък подозира, че когато прекарва с чамов сал по Дунава първото си отпечатано календарче „Старопланинче“, името му завинаги ще остане в историята като Бащата на българското книгоиздаване.

Неутолимото любопитство на Христо Г. Данов го тласка напред в търсене на знания. И нито опасностите по пътищата или заплахите от турските власти го отклоняват от мисията му. Защото именно желанието му да пръсне тези знания като семена по цялата българска земя му отрежда място сред най-значимите личности на Възраждането.

За автора

Димитър Мантов е роден на 13 октомври 1930 г. в село Босилковци, Русенско, в семейство на учители. По-късно баща му става адвокат. Докато учи в гимназията в село Полски Тръмбеш, Димитър редактира младежките литературни списания „Млад творец“ и „Пролет“. През 1952 г. завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи като адвокат, журналист в различни издания, издател.

Изпод перото на Димитър Мантов излизат над шейсет книги: романи, очерци, документални повести, сборници с пътеписи. През целия си живот писателят остава запленен от българската история. С романите си „Калоян“, „Княз Борис I“, „Иван Асен II. Цар и самодържец“, „Царпетрово време“ и много други той обрисува най-светлите мигове от многовековния път на българите, борбата им за национална идентичност и проявата на силна душевност. Романизираните биографии на Христо Г. Данов, Добри Чинтулов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков не само щриховат портретите на обичани фигури от литературния ни свят, но и задават контекста на стремежа на народа ни за книжовно и културно израстване.

Наред с останалите си произведения Димитър Мантов издава и книги за млади читатели: „Хан Крум“, „Аулите на хан Омуртаг“, „Размирна година“, „Хайдути шетат по море“, „Ястребът“, „Приказки за празници“ и др.

Интересът на писателя към националната кухня намира израз в многобройните книги, в които помества хиляди традиционни български рецепти.

Димитър Мантов умира на 29 юли 2008 г. в София.

Откъс

***

Той отвори вратата. Лъхна го мирисът на застояла хартия, за други неприятен, но за него познат и хубав.

Ето и лавиците!

Той обгръщаше с очи отрупаните с книги лавици, спираше се на всяка крачка и прочиташе тъй добре познатите заглавия.

Всичко тук беше част от самия него. Даже старите издания на взаимоучителните таблици, които напоследък трудно се продаваха. Но те бяха неговата „издателска“ младост... Ето, няколко „тела“ от тях още стояха. Бе ги опростил и намалил броя им на трийсет и шест. За една година всеки добър учител можеше да научи децата да четат и да пишат, а след това да им преподава по таблиците граматика, аритметика, землеописание, закон божи. Имаше таблици с нравствени поучения, със съвети как да пазим здравето си, бе подбрал някои пословици, имаше и един „Кратък извод из българската история“ ...

На най-долната лавица бяха наредени десетина екземпляра от буквара, в който по-късно бе събрал и издал писаното във взаимоучителните таблици. Учителите го наричаха „табличен буквар“.

Той посегна и взе един екземпляр от буквара.

Очите му погалиха заглавието, което толкова пъти го бе радвало:

Малка книжница

БУКВАРЬ

или

Взаимоучителны таблицы

от

Христо Г. Данов

Той прелисти страниците.

Спря на редовете от двайсет и осмата таблица:

„След Бориса или Михаила, възцари се сина му Симеон, най-учинийт и най-славнийт от всички Български царе. Той със своя голям ум и високо учение, най-добре е умеел да наряди своята държава и много мъдро да я управлява. Цар Симеон е нанесъл най-голям удар на гръцкото царство, което много пъти победи и отне му най-много места. В неговото славно царуване...“

Погледът му отскачаше по буквите.

„...В Цар-Симеоново време България е достигнала до най-голяма сила и слава, и неговото царуване е било най-честитото време на Блъгарити...“

Данов неволно се озърна. Стори му се, че някаква сянка падна върху страницата, че някой го следи и тук, в собствената му книжарница, когато стои със своята книга в ръка.

Но тази книга беше учила българите на преславното им минало! Тази книга бяха чели като момчета момците, които се вдигнаха на оръжие!

Плътна сянка легна не само върху разтворената страница, но и върху него. Той остави книгата на мястото, но не помръдна. Нещо по-силно от чувството за самосъхранение го караше да стои тук, да вдишва мириса на непроветрявана хартия и да обшарва с очи лавиците.

Ето, само през миналата година бе издал петнайсетина книги – едни бе превел сам, други бяха съставени от най-добрите български учители.

„Благонравие за деца“...

„Небесни светила или Планетите и Звездни мирове – популярно изложение за всички открития и теория на новата астрономия...“

„Нов Бащин и Майчин език“.

„Буквар за французский език“.

„Лексикологическа граматика за изучаване французский език и стил. Съставил по плана на Ларус-а Н. Марков...“

Едва сега, след като се бе откъснал от книгите за три месеца, Данов можа да разбере какъв голям скок бяха сторили българите в образованието си само за двайсетина години. От наустницата и светчето до „Лексикологическата граматика“ по плана на Ларус! Кой би могъл да каже някога, когато той пътуваше с чамец по Дунава, че учениците през седемдесета година ще догонват по знания учениците от европейските училища! Кой? Сам той бе вярвал в напредъка, в силата на знанията, но невинаги бе съзнавал докрай какво могат да сторят книгите... „добрите книги“.

Ако не се стесняваше и пред себе си да се хвали, той би вдигнал глава пред мълчаливите редици от книги, би им заговорил като на живи същества. Но вместо това само още по-ниско сведе очи.

Сега оставаше най-трудното: да се запази онова, което бе оцеляло от погрома. Да се запазят хората, книгите, знанията, учението и най-важното – надеждата за освобождение...