Великите европейци - Александър Дюма, първа част

Александър Дюма е автор на тази история, която постига класически аристотелов катарзис. Писателят взима сюжет от вестниците и го разгръща във вселенска игра на Съдбата, прикрита, за по-интересно на публиката, като вселенска игра на Съдбата. Книгата излиза от 1844 до 1846 като вестникарски подлистник от 18 части. Това са най-силните писателски години на Дюма. 

Около това време той издава „Тримата мускетари“, продължението - „Двадесет години по-късно“, „Кралица Марго“, „Мадам Монсоро“ и „Виконт дьо Бражелон“. Да, продуктивността му е фантастична, при това не говорим за книжки от сто странички с едър шрифт, а за томове със сложни сюжети и приключения, класически образци за страстта по романтичната литература, обхванала света през 19 век. 

Смята се, че Дюма, без вестникарските статии, пише общо 647 произведения - пиеси, романи, пътеписи, дори страхотна готварска книга. Тази плодовитост към края на живота обаче му изиграва и лоша шега - критиците все повече го критикуват, а публиката се отегчава от името Дюма, а и общественият вкус се измества от романтизма към модерните форми.  Дори смъртта на Дюма през 1870 минава без фойерверки и творчеството му сякаш потъва в забвение, а новият бум идва през втората половина на 20 век. 

Поради споменатата вече вселенска игра на Съдбата, това всъщност е илюстрация на едно друго знаменито прозрение на Дюма от романа „Граф Монте Кристо“: „Колкото и добре да говориш, ако приказваш прекалено много, в крайна сметка започваш да говориш глупости“. За изключителната писателска плодовитост на Александър Дюма, освен огромният талант, има поне още две обяснения. Първо, той печели страшно много пари, но разходите му са много по-големи от приходите. Кредиторите го преследват, два пъти бяга от Франция - и е принуден да пише с бясна скорост. Изобщо не е ясно как физически той успява да пише около 24 хиляди знака, около десет днешни стандартни компютърни страници. На ден. И на ръка, не на клавиатура. 

За книгите си Дюма получава десетки хиляди франкове, но ги профуква смело. Само за илюстрация - тогава месечната заплата на чиновник във Франция е около 100 франка, а писателят си построява замъка, наречен „Монте Кристо“, за 500 000 франка и за откриването прави купон с 600 души. Освен постоянната нужда от много пари, втората причина, поради която Дюма успява да работи с такива темпове, е, че той не пише сам. Използва тъй наречените сега „литературни негри“. Да, плаща им щедро, но имената им не са на кориците и той не признава съавторство с нито един. Най-известен е случаят с Огюст Маке, който е сътрудник 13 години, и то през 40-те, най-плодотворните за Дюма. По-късно Маке го съди, но и съдът не му присъжда съавторство.

Също както романите на Александър Дюма, и животът му е пълен с интересни хора, приключения, пътешествия, страсти, житейски обрати, смешни и тъжни истории. Той е роден през 1802 в градчето Вийер Котре, Пикардия, и има интересно родословие. Дядо му по бащина линия е маркиз Александър-Антоан Дави дьо ла Пайетри, генерал, командващ френската артилерия в днешно Хаити. Баба му пък е Мария-Селест Дюма, чернокожата африканска робиня на генерала. Бащата на Дюма, Томас Александър Дави дьо ла Пайетри, е изпратен във Франция и учи военно училище. Заради раздори с баща си обаче, той взема фамилията на майка си - робинята Дюма. 

В уж толерантна Франция, мулатът Томас, който има типични негроидни черти, бързо се издига до генерал и печели много битки. Заради пораженията, които им нанася, австрийците го наричат „Черният дявол“. Междувременно се жени за Луиз-Мари Лабуре и участва в египетския поход на Наполеон. Скарва се обаче с него и когато италианците го залавят, Наполеон не го откупува, а го оставя да гние в затвора. После Томас е освободен, но е вече болен, глух с едното ухо, полусляп и отрязан от полагаемата се военна пенсия. Той се връща при жена си, ражда им се Александър, но скоро бащата умира и оставя семейството в абсолютна бедност. 

Това е една от причините Александър да не получи сериозно образование, а другата е, че училището не му харесва. Той и като възрастен се шегува сериозно: „Как става така, че малките деца са толкова интелигентни, а възрастните - толкова глупави? Тази трансформация вероятно е в резултат на образованието“. Така че от майка си Дюма взима две важни неща - разказите за военните приключения на баща му и умението да се готви. Иначе колежът, в който учи около две години, не го научава на почти нищо. Вместо да влиза в часовете, той обикаля горите наоколо, добър е само по краснопис и прочита няколко книги - Библията, „Натурална история“ на Буфон, „Робинзон Крузо“ и „Приказки от хиляда и една нощ“. В следващите 4 години обаче това се оказва достатъчно и Дюма преживява щастливо време на житейско натрупване. 

Макар с малък образователен багаж, на 16 започва работа в кантората на местен нотариус, а със заплатата може да си позволи две от любимите си занимания - езда и фехтовка. По това време започва и дългата му кариера с жените. Първата му реализирана любов е с Адел Далвин, но това съвпада и с новооткритата страст по литературата. Дюма се сприятелява с Адолф дьо Льовен, негов връстник и местен поет. Вдъхновени от пътуваща трупа, която представя „Хамлет“, двамата създават собствен театър, който съществува около две години и за който пишат няколко пиеси. 

Щастливият живот в провинцията свършва обаче, когато 20-годишният Александър Дюма решава, че вече е време да тръгне на поход и да превземе столицата - Париж, мястото, където е животът, мястото, където е светът.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук:

БНР подкасти: