Кремена Станилова за духовността и кризите

Кремена Станилова е психотелесен психотерапевт и наскоро издаде третата си книга „Духовността като шанс“. „Помагам на хората да намират верния изход в житейските лабиринти“, казва Кремена Станилова и признава, че вече е фокусирана върху следващата тема, която ще се превърне в книга номер четири.

„Истината е, че кризите са част от живота ни. Нито един човек не е избягал от кризата. Кризите са нашият начин да минаваме от един етап в живота си в друг. Те могат да бъдат универсални за всички хора, могат да бъдат и индивидуални. Всички минаваме едни такива универсални кризи, от етап в етап, но всъщност кризата се различава по това, че още се държим за някакво старо - стари навици, стари гледни точки. Новият период слага друга задача, да извадим други умения, да развием други навици. Кризата е точно на прага между старото и новото. И тя е по-дълга и по-дълбока, ако ние се противим да минем през този праг и да оставим зад прага нещо, което вече не работи. Имаме и такива индивидуални, когато се налага да се разделим с партньор или да сменим работа. Това, също, може да бъде някаква криза. Дори и чисто индивидуално да трябва да пораснем, да сменим някаква гледна точка. Истината е, че ние завършваме една криза и се запътваме към нова криза. Така, че кризите са неизбежни“, казва Кремена Станилова.

Оказва се, че голяма част от хората драматизират кризите. А, духовността се проверява в кризите. В книгата си „Духовността като шанс“ тя пише, че духовността се проверява, именно, във война, път или криза. Духовният подход предполата ние да оставим нещата назад, да приемем, че е необходима кризата и да бъдем достатъчно отворени, и смели да посегнем към новото или да поставим под съмнение собствената си правилност към настоящия момент. Да кажем „добре дошло, ново“.

Повечето хора драматизират, защото не осъзнават, че кризата е онази нула през, която трябва да минем за да превключим от една скорост на друга. Именно, минавайки от един етап в друг, ние не можем без криза. Кризата ни кара да променим нещо.

Духовността, от своя страна, е плод на две неща, на смелост и на човечност. Смелост да поставим под съмнение онова, в което вярваме, защото е възможно да не виждаме цялата картина. Смелост да признаем, че може би не можем да я видим и имаме нужда от помощ. Смелост да заявим, че сме уязвими и неразбиращи. Уязвимостта е нашата безпомощност – не знам, не мога, не разбирам. Точно на прага на новото, ние сме като онези новородени бебета, които с плача си казват – не знам, не мога, не разбирам. Но, егото на големия човек се противи не иска да потърси помощ, да признае уязвимостта си и да се отнесе мило към човешката си природа. Затова духовността ни е плод и на човечността. Най-човешкото нещо е да признаем, че сме уязвими, че не сме всемогъщи. Да имаме смелостта да отстъпим от гледната си точка, да дадем назад, да включим колата на задна скорост, за да влезем в нов коловоз и да огледаме отзад ситуацията.

Духовността е дете на човечността, когато ни е трудно и на смелостта да поставяме под съмнение гледните си точки, и да влизаме в новото и неизвестното.

Още за духовността, смелостта, кризите, пробивите, уязвимостта и агресията, като живителна сила, чуйте в интервюто на Кремена Станилова за неделния „Шейкър“.

Информацията е в прикачения файл.