Великите европейци - Епикур

А не бива - Епикур има идеи, които изумяват и днес, той заслужава да намери истинско място в мисловната съкровищница на човечеството. 

Но откъде идва изкривената ни представа за неговмата философия? Тя е внушена по-късно на базата на това, че Епикур поставя „удоволствието“ като цел на човека. Всички преди него говорят за „добродетел“,  „служене на бога“, „самоусъвършенстване“, но той казва - не, нашите представи за света, цялото ни познание, се свежда до нашите усещания. Приятните носят удоволствие, неприятните - страдание. 

Първите трябва да се практикуват, вторите - да се избягват. Звучи елементарно, но тук всъщност не свършва, а започва епикурейската философия. Не всяко удоволствие носи щастие и не всяко страдание трябва да се избягва, смята Епикур. Хората имат насъщни нужди - храна, вода, и други. Задоволяването им носи удоволствие, незадоволяването им - болка. Така че човек трябва да яде, да пие и да се наслаждава на това, което прави - но с мярка. Ако се тъпчеш само с деликатеси, удоволствието намалява с времето, работиш, тоест, страдаш повече, за да си ги позволиш, а когато се случи да загубиш лукса, боли още повече. Така че - струва ли си? Когато си наистина гладен и жаден, ще изпиташ същото удоволствие от парче хляб и чаша вода. 

Естествено, казва Епикур, не е нужно да избягваш деликатесите, ако ти паднат - но не е добре да се блъскаш специално за тях. И той следва тази философия - храни се с хляб, маслини и вода, плюс около половин литър разредено вино на ден. Понякога хапва парче сирене за разкош. И, пак за разкош, в последните си часове пие неразредено вино. Подходът на умереност се отнася и до много други неща, свързани с удоволствието. Епикур например не толерира секса и семейния живот, те също носят много страдания на замесените, но препоръчва приятелството като висша форма на социално удоволствие. Както и за славата. В нея няма нищо лошо, ако не полагаш усилия да я постигнеш. Има и още нещо важно - знанието. Не е възможно да се живее приятно, ако това съществуване не е разумно, твърди Епикур. Удоволствията на душата, казва той, са по-висши от тези на тялото и те трябва да се задоволяват разумно, като се стремим към „атараксия“, нещо като хармонично телесно и душевно благополучие. 

Според Епикур пък основното страдание е свързано със страх. Страхът от Смъртта е най-чест причинител на тревоги. Но какво е Смъртта - нищо, обяснява философът: „Смъртта: когато ние сме, нея я няма; когато тя е - ние не сме“. Друг страх е от наказанието на Боговете или от Съдбата. Представата, че Боговете ще ни накажат, е фалшива, твърди Епикур. Да, Боговете съществуват, но те са съвършени и живеят „между световете“, без да се интересуват от нас. А Съдбата е просто е нещо като неслучайна природна случайност - не знам как да го обясня по-ясно. Ето как, философски доста умело, Епикур разчиства големи пречещи камъни от пътя на човека към истинския живот в удоволствие с мярка и разум.

Родителите на Епикур са атиняни, колонисти на остров Самос и той се ражда там през 341 г. пр.н.е. Смята се, че получава най-добро за времето образование при различни философи, макар че по-късно Епикур ги отрича всичките и твърди, че е самоук. На 31 той прави школа в Митилин, но идеите му са намерени за скандални от властите и е изгонен. 

През 306 се мести в Атина, купува голям имот и създава школата, известна като „Градината“. Това е повече от школа, нещо като общежитие за приятелски кръг съмишленици, дори като манастир или секта, защото, както се твърди, в епикурейската школа има „записване“, но няма „отписване“. В школата се приемат не само мъже, но също жени и освободени роби. На това място, в спокойствие, приятелски разговори и много писане, Епикур прекарва следващите 36 години. Умира в блаженство сред приятели - прерязва си вените във ваната, защото тялото му е отровено от големия бъбречен камък, който му носи неистови страдания. 

Оставя над 300 съчинения, от които днес имаме само три писма и фрагменти от философски есета. Освен епистемологията и моралната философия на Епикур, за които стана дума, изключително интересна е неговата „физика“. Той започва да следва атомизма на Демокрит, но скоро се отклонява. Епикур приема атомите за най-малките неделими частици, градивни единици на всичко. Според него „те се движат в празното пространство“ - и това е първата силна връзка с идеите на днешната квантова  физика. Нещо повече, той май има някаква първична идея за гравитацията, защото твърди, че движението на атомите всъщност е „свободно падане“, както бихме казали днес. И то, независимо от известните разлики в тяхното тегло и други характеристики, падат с еднаква скорост. Галилей дали е чел Епикур. Май не. 

Но стигаме до ключов момент - независимо, че падат с еднаква скорост, някои атоми намират начин да се отклонят и се сблъскват с други атоми. Така постепенно те се групират, а в зависимост от броя им, силата и начина, по който са захванати помежду си, както и ред други фактори, образуват телата. Всички тела, включително онези, които изглеждат нематериални като душата. В случая, просто на едно място са групирани най-леките атоми, затова тя е сякаш безтелесна. Всичко това се случва в различните светове по един и същи начин - забележете, не в света, в различните светове. Да, иначе Вселената е безкрайна и вечна, според Епикур, но отделните светове в нея, които са безброй, не са, те са плод на атомите, които се групират, разпадат и отново групират. 

Честно казано, не знам друг античен философ, освен великият, но не особено познат и признат Епикур, да е стигнал толкова близо до днешната водеща идея за Мултивселената. При това като разчита не на сложна физика, математика и астрономия, а само на безкрайното удоволствие от спокойната и постоянна употреба на здравия разум.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: