Великите европейци - Джонатан Суифт, първа част

Тук имаме човешки нагласи, обществени отношения и проблеми от века на Разума, чиито пипала се протягат чак до наши дни. Колкото и да е великан, Суифт също не се разминава с традиционното неразбиране, непризнаване, дори отхвърляне. Но той добре знае какво става и пише: „Когато на света се появи истински гений, можете да го познаете по това, че всички празноглавци се обединяват против него“.

Странно е, но твърдя, че Джонатан Суифт има общо с философията на екзистенциализма. Не, че като мислител излага тази философия в книгите си, а че живее с нея. Например, както признават всички, той е изключителен мизантроп. И според повечето критици не просто мрази света и хората, но цял живот е нещастен заради тази омраза, поради което тя пък се засилва още и разяжда не само творчеството му, а и самия него, като накрая го води до загуба на разума. Грешка. Суифт наистина е мизантроп, но не мрази. И е мизантроп, не заради огромната риба, изплъзнала се от въдицата му в детството, не заради неясноти в семейството или заради боя с пръчка в училище. Това са глупости, които се пробутват на публиката, натоварени с повече психологическа тежест, отколкото имат.

 Истината е, че Суифт кара хубаво, богато на знания детство, чете още на 3, описва времето в училище като „щастливо“, въпреки боя с пръчки. Докато е в университета, ходи с приятели по кръчмите и се закача с момичетата, но взима всички научни степени - бакалавър в Дъблин, магистър в Оксфорд, доктор пак в Дъблин. Толкоз за образователните му нещастия. Някои наричат годините му като личен секретар на сър Уйлям Темпъл „робство“. Да, заплатата му е малка, но живее и се храни без пари в разкошна къща, чете в огромна библиотека, запознава се с най-влиятелни хора, включително с краля, среща своята загадъчна и тайнствена любов. После пък, като декан на катедралата „Св. Патрик“ в Дъблин, Суифт няма кой знае какви ангажименти и се занимава с политически и обществени въпроси. 

Така че кое точно му е нещастното на този живот? Обяснението за негативната нагласа на изследователите е, че те май не схващат разликата между мизантропията като чувство и мизантропията като разум. Да, Суифт, както сам пише, не мрази никой конкретен Питър, Джон или Самюел, а вижда и описва духовната мизерия на човечеството, което има шанс да живее според разума, но не се възползва от него. Писателят го боли - но това не го кара да мрази. Всъщност самите текстове на Суифт, ироничният му стил, начинът, по който води читателя из основите на проблема, за да го хвърли после в шок, са доказателство за истински здрав разум. Великата литература не се създава с бурни чувства, те са за поетите-тийнейджъри. С други думи, и в мизантропията Суифт е преминал трудната граница между участник и свидетел в драмата на живота, която се вихри наоколо.

В живота си Джонатан Суифт всъщност стига до базата на езистенциализма, която Карл Ясперс нарича „Модерната храброст“ и формулира така: „Да живееш, дори когато всичко в теб крещи да не живееш“. Базата е развита от Албер Камю, който в есето „Митът за Сизиф“ стига до край: „Трябва да си представяме Сизиф щастлив!“ Да, трябва да си представяме също и Джонатан Суифт щастлив. Поне през повечето време. Поне докато през 1728 година неговата любима Стела си тръгва от света и го оставя сам, а той започва постепенно, а след 1738 - все по-бързо, да потъва във вътрешното си небитие, за да мине 7 години по-късно и отвъд. 

Ако сега ни гледа отнякъде, Суифт със сигурност се радва, но и се изненадва, че историите на Гъливер още се издават и четат. Да, те продължават да са най-продаваната ирландска книга по света, въпреки мизантропията. Със сигурност обаче той би се изненадал и от още нещо - че разумната му мизантропия не е стреснала никого и родът човешки живее все така неразумно. Сякаш наистина прилича на човекоподобните „яху“, срещнати от Гъливер в чудната страна на хоинъмите, умните коне, изградили щастлива цивилизация на далечен остров насред безбрежния океан на живота. На острова, наречен Ирландия, се ражда и писателят Джонатан Суифт, нищо, че е англичанин. Той обича и двете страни, но, изправен пред екзистенциален избор, избира Ирландия. 

Суифт - баща, който е дребен служител в съда, се жени за Абигейл Ерик, дъщеря на свещеник, и явно любовта им е голяма - не им пречи, че тя няма зестра. Но бащата умира на 28 и оставя жена си без пукната пара, с щерка на ръце и бременна с малкия Джонатан, който се ражда 7 месеца по-късно. Действието се развива през 1667, а скоро след раждането кърмачката заминава с бебето за Англия. Къде ходи и какво прави, не е ясно, но го връща на майка му след 3 години като дете любопитно, умно и научено да чете Библията. Тъкмо майка и син се събират, тя пък заминава за Англия и го оставя на чичо му Годуин. Той е впечатлен от малкия и още на 6 го праща в колежа в Килкени, прочут с качеството на образованието си. На 15 Джонатан постъпва в Тринити колидж, Дъблин, където учи логика и философия, езиците и литература. В колежа той го удря на живот по кръчмите и, както срамежливо пишат биографи, „много флиртува“. И

зглежда Суифт просто е открил сладостите на секса и се скъсва да им се радва. Той е така силно пристрастен, че се прочува и информацията стига до майка му. Тя го съветва да се укроти, а той казва да не се тревожи, страстта му не е болестна и ще отмине от самосебе си. Всъщност Суифт, макар да намалява темпото, остава умел във флирта. Той е добре приет от жените в светското общество, а и по-късно, вече като свещеник, в обсега му има поне една красива и интелигентна  девойка - макар обикновено да не е ясно какви всъщност са отношенията им и докъде точно стигат те. 

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: