Великите европейци - Джонатан Суифт, втора част

Суифт е добър в писането, а Темпъл има огромна библиотека и контакти на най-високо ниво. Той дори го представя на краля, който е впечатлен, а Суифт пък създава добри връзки в двора. Идеята му е да получи синекурна служба, за да е независим и да участва в обществения живот. После Суифт прави магистратура в Оксфорд и започва да пише. Първите опити в поезията не са добре приети, но работи в това поле цял живот. 

През 1694 захваща голямата сатира „Приказка на кацата“, тогава приема и свещенически сан в англиканската църква. За година е свещеник в Килрой, но се връща при Темпъл, а като предговор към „Приказка на кацата“ пише една от ключовите си творби - „Битката на книгите“. Книгата на Суифт обаче излиза чак през 1704, дотогава той се занимава с мемоарите на Темпъл, които издава след смъртта му. Но, вместо признание, получава скандал - наследниците са недоволни от откровенията в текста. Междувременно, в Лондон Суифт опитва да получи обещаната синекура, но не успява. Връща се в Ирландия като капелан на графа на Бъркли, служител в катедралата „Свети Патрик“ и пребенд на Дънлавин. 

Има време за докторантурата и текстовете си, но и за още нещо. През 1688 при Темпъл, 21-годишният Суифт среща 8-годишната Естер Джонсън, Стела. Те веднага се харесват и сближават. Колко се сближават, има слухове, но нищо потвърдено. Суифт е наставник и учител на Стела, а през 1696, когато е третото му връщане при Темпъл, тя вече е прекрасна, образована  дама на 16. И много красива, нищо че, както пише Суифт, „е леко пълничка“. Какво се случва тогава, историята също мълчи, но, вече през 1702, когато той е в Ирландия, Стела се заселва в Дъблин. Слуховете, че двамата се венчават тайно през 1716, предизвикват дебати и досега. Но в тази история има и по-дълбока история. Твърди се, пак голословно, но упорито, че те всъщност са брат и сестра с общ баща - Уйлям Темпъл. Научават това обаче чак при тайната сватба и оттам нататък наистина поддържат ангелски отношения. Колкото и да обича Стела, Суифт не е кротко агънце по отношение на другите жени. 

През 1707, в Лондон, той се запознава с 19-годишната Естер Ванхомри, Ванеса. Те стават любовници и имат дълга кореспонденция, а тя го следва навсякъде. Това не му пречи да изкара една любов и с братовчедка ѝ, Ани Лонг, но това е друга тема. По-важното е, че през 1723 Ванеса иска Суифт да спре да вижда Стела, но той отказва и късат драматично. Скоро Ванеса умира, а Стела преживява още пет години. Посмъртно Суифт публикува колекция от нейни остроумия, а след неговата смърт пък излиза и „Дневникът на Стела“ - 65 писма на писателя до любимата.

Нищо от тези любовни развития на пречи през годините Джонатан Суифт да расте в няколко направления. Като църковен служител той постепенно се издига до декан на катедралата „Свети Патрик“ в Дъблин. Като политическа фигура, първо е свързан с вигите, но се разочарова и става тори. Суифт е най-силното перо на вестник „The Examiner“, получава голямо признание, а участва и в най-висшата политика - посредник е между двете най-влиятелни фигури в управлението, които трудно се понасят, външния министър лорд Болингбрук и премиера Уйлям Харви, граф на Оксфорд. Но Суифт пак не получава бленуваното синекурно място в Лондон. 

След падането на торите, най-многото, което успяват да му издействат приятелите, е деканата на Дъблинската катедрала. Връщането му в Ирландия е нещо като изгнание, скрива се „като плъх в дупка“, както сам пише. За сметка на политическите разочарования обаче, времето в Дъблин води до истински разцвет на сатиричната му дейност. Тогава Суифт прави и големия екзистенциален избор - вече се застъпва твърдо за ирландската кауза по всички въпроси. С анонимния текст „Писмата на Дрейкър“, той така дразни английската администрация, че тя обявява награда 300 лири за онзи, който издаде автора на памфлета. Въпреки че всички знаят кой е авторът, никой не го издава, а деканът на главната катедрала става истински национален герой. 

Влиянието му в Ирландия е така силно, че Суифт може всичко. Веднъж, възбудени от съобщенията за слънчево затъмнение, тълпа се събира пред катедралата и шумът го дразни. Той излиза и безцеремонно заявява: „Отменям слънчевото затъмнение, вървете си в къщи!“ И хората наистина си тръгват. През 1729 година пък Суифт издава памфлета „Скромно предложение“, който вероятно и днес би бил забранен. Сардонично, на написано в изискан академичен стил, той предлага, като не може да се реши проблема с бедността, децата на бедните, докато са кърмачета, да се продават на богатите за храна, а от кожата им да се правят ръкавици. 

Защо да се учудваме тогава, че заради мизантропията на най-великата му книга - „Пътешествията на Гъливер“, е смятан за свадлив, намусен, недоволен от себе си и света тип, който преувеличава човешките недостатъци, за да отреагира вътрешните си проблеми. Нищо такова, разходката на Гъливер из различните светове прави погледа му върху човешката природа рационален, макар и изключително болезнен. Суифт пише историите на Гъливер през двадесетте години, а през 1726 книгата е издадена и става истински хит. Тя веднага има няколко издания, а още на следващата година - и преводи на френски, немски и холандски. „Пътешествията на Гъливер“ е европейска класика, но, когато я четете, не забравяйте, че е и доста фризирана, за да става за деца. Иначе оригиналът е суров, болезнен и мизантропски, доста труден за преглъщане. 

Трудни за преглъщане, впрочем, са и последните години от живота на великия сатирик Джонатан Суифт. Той бавно залинява, след като през 1728 умира любимата Стела, а през 1731 пише некролога си - „Стихове за смъртта на д-р Суифт“. След 1737 обаче започва да губи ума си и умира 8 години по-късно, потънал във вцепенено мълчание. Но дори и така се сбъдва желанието на Джонатан Суифт, който в една от редките пролуки между две безсъзнания казва: „Ще умра като онова дърво, на върха!“

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: