„Маркизата излезе в пет”. Ако сте писател и искате да минете за истински сюрреалист, никога не пишете това изречение в свой роман. Аз мога да си го позволя, защото съм прост журналист. Но то е цитирано и пряко заклеймено като изречение недопустимо за истинските писатели в първия манифест на сюрреализма, който Андре Бретон издава през 1924 година. За сметка на това трябва да пишете такива неща:
Не се насилвайте да познаете името на поета, написал тези истински сюрреалистични стихове, трудна работа е това, защото той не е поет. Всъщност поет е, но известен повече като поет на цвета и формата, отколкото на словото. Името му е Жоан Миро и Фера. Жив е от 1893 до 1983 година. Родно място – Барселона, истинска родина - планетата Земя.
Отивам така далеч в обобщението, по простата и много сложна причина, че Жоан Миро е наистина един от най-великите световни художници. И не само защото творбите му от десетилетия насам са сред най-много и най-скъпо продаваните по света или защото на изложбите му се тълпят тълпи от почитатели и почитателки, които гледат жадно, в захлас и често се радват - понякога по съвсем сюрреалистичен начин. Не, просто в изкуството си Миро може да направи нещо, което малцина, ако не и никой друг, не е успял – с три, дори понякога само с две мазки на четката по платното, да изгради Вселена, която говори на разбираем език и казва на хората важни неща за него и за тях самите. Какво казва ли? Ами да го чуем:
Превод: Много хора се интересуват от моите корени. Факт е, че аз поделям живота си между Монтроа и Палма. Ако живея в Палма, това не е случайно, защото корените ми по майчина линия идват от Майорка, а по бащина – от Монтроа в Тарагона.
Да говориш обикновени неща понякога също е велико изкуство. Както и да живееш обикновен живот, макар да си сред най-прочутите световни творци. И макар да си от поколението, създало едно от култовите места на световната култура - Париж между двете световни войни. И макар да си преживял двете световни, плюс кървавата гражданска война в собствената си родина.
„Това, което търся, е неподвижното движение, нещо, което би било еквивалент на израза „красноречието на тишината”, или онова, което Сан Хуан от Кръста, мисля, че той беше, описва с термина „мълчалива музика” – обяснява Жоан Миро в едно друго свое интервю. Мнозина смятат, че понякога той успява да намери онова, което търси. За неговите творби по принцип казват, че са лесно разпознаваеми, че имат уникален стил, при който ярките цветове мирно съжителстват със странни форми, сякаш рисувани от дете. В пълен контраст с картините си, Миро е скромен, сериозен, саможив и затворен човек, който предпочита строгите костюми и здравата работа. Той самият пък многократно твърди, че за да рисува както рисува, освен четките, боите и другите пособия, му трябват само три неща – музика, поезия и сънища. Затова – първо музика:
Песента „La Ginesta”, което на български означава „метла”, цветето „метла”, е с текст, написан от каталунския поет-модернист Жоан Марагай и Горина някъде в началото на миналия век, а музиката е на композитора-модернист Антони Лапорта и Асторт. Сега на нас ни звучи малко смешно и старовремско, но тогава това е било наистина модерно пеене. Вероятно Миро е слушал и подобни песнички през дългия си живот, но се знае, че винаги е предпочитал класически композитори като Моцарт и Бах. И може би все пак – Дюк Елингтън. През 1966 година в Южна Франция той изпълнява композицията „Пастирът” на живо пред Жоан Миро в един музей с негови творби.
Що се отнася до поезията, както видяхме, поезия сам си е писал, но, така или иначе, винаги е имал под ръка също някое и друго томче, подарено от приятел. Нали е познавал на практика всичките модерни поети в Париж през 20-те, 30-те години на миналия век – а тогава там са се стичали всички поети от всички краища на света.
Когато говорим за сънищата на Миро обаче, от които сякаш се раждат най-много негови творби, тук има няколко аспекта и дори няколко периода в живописта на твореца. Първият е свързан с истински халюцинации, халюцинации от глад. Когато през 20-та година Миро отива от Барселона в Париж, той, естествено, не е посрещнат веднага с отворени обятия. Минават повече от три години, става на 30, преди да бъде забелязан и приет от сюрреалистите. Затова художникът много често гладува до болка, рисува от глад и през 23-та година прави изложба, за която съвсем сериозно казва, че е била плод на гладните му сънища. От този период са картините „Каталунски пейзаж”, „Карнавалът на Арлекин”, „Каталунецът” и други. В тях линиите са геометризирани, перспективата липсва напълно, а обемите „висят” в безтегловност. По този повод Янис Минк, изследовател на Миро, казва на едно място: „В сравнение с използването на етер, кокаин, алкохол, морфин или секс, гладните халюцинации на Миро са нещо като монашески пост”.
Вторият период на художника е свързан най-тясно с идеите на сюрреализма. Да, Миро никога не се записва официално в групата на сюрреалисите, а казва за себе си, че се определя като „художник-изследовател”. В същото време и въпреки това – да, все пак точно за него идеологът и законодателят на течението Андре Бретон пък заявява: „той беше по-истински сюрреалист от всички нас”. Така че сюрреалистичната теория и практика на автоматичното творчество, стимулирана до голяма степен и от идеите на Зигмунд Фройд, не отминават Жоан Миро, без да оставят своя ярък отпечатък в маниера му на творец, особено в периода до към Втората световна война. Тогава той рисува картини като „Песента на славея в полунощ и утринния дъжд”, „Метаморфози”, „Съзвездието: Пробуждане в зори”, „Съзвездието: Утринна звезда” и други.
„Крилото на Чучулига, обградено със Златно Синьо се обръща към Сърцето на Мак, Спящ върху Ливада с Диамантени Шипове” – това е само едно от енигматичните заглавия на работите, характерни за третия период на Миро, разбира се, без да се забравя цялата условност на подобно периодично деление.Този трети период, свързан с пренасянето на несъзнаваното в реалността чрез творчество, е през последните четири десетилетия от живота на художника, когато голяма част от работата му се базира на източните философии. По това време той чете много будистки автори, а работният му процес включва дзен-практики и медитации преди да започне да рисува. Това е особено валидно през 70-те години на миналия век, когато творчеството му се изчиства до крайност и Миро успява наистина да изгражда вълшебните си цветни вселени буквално само с по няколко щриха. Но тази живопис едва ли може да се опише, още по-малко – да се разкаже. Самият Жоан Миро казва за нея: „Трудно ми е да говоря за моята живопис, понеже тя е винаги родена в едно халюцинационно състояние, предизвикано от някакъв обективен или субективен шок, за който аз съм напълно неотговорен“. И сякаш рисуването не му стига, та съвсем неотговорно пише още сюрреалистична поезия:
розово листенце салата ...
облякло
розово кисело мляко
... жаба
непорочна-девица-прислужница-свята-и-непорочна
сяда до проводник.
Просяк взима
сини монети от тротоара
и гола танцьорка с червена коса
търчи след виолетова риба
в дълбоката синя Сена.
Това, мой човек, е животът.
След това стихотворение на Жоан Миро, за чиито превод пък аз очевидно не мога да бъда държан отговорен, единственото, което ми остава, е да ви кажа, че маркизата все пак излезе в пет. Макар че никой не е наясно нито откъде излезе, нито къде отиде, нито защо. Не е ясно също кога е пет. А още по-малко пък - коя е маркизата и какво общо има тя с великия каталунски художник Жоан Миро.
Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук:
"Човекът е цял, когато се посвети на нещо надмогващо го и го усеща по-голямо от себе си"- думите са на режисьора проф. Маргарита Младенова, която е гост на "Срещите" тази събота. На преизвестната у нас и на високите световни театрални сцени режисьорка е и мисълта: "Изкуството трябва да премести акцента от "да имаш" към "да бъдеш". Слушайте...
„ Завръщане към корените“ е темата на кръглата маса , която ще се състои от 18:00 ч. в Народно читалище „Св. Св. Кирил и Методий“ - Раковски. Тя се организира по повод навършване на 350 години от кончината на българските католически архиепископи Петър Богдан и Петър Парчевич, и епископ Филип Станиславов , както и 400 години от основаването..
Мащабна изложба на един от най-големите български живописци – Калина Тасева представя Градска художествена галерия –Пловдив в Зала „2019“. Инициативата се осъществява със съдействието на Васил Илиев от Варна, който е ревностен колекционер на именитата авторка и от 20 години събира нейни кавалетни творби. Колекционерът притежава най-голямата..
Премиера на пиесата „Арт“ от Ясмина Реза представя Драматичен театър Пловдив. Режисьор на спектакъла е Живко Гущеров, сценографията и костюмите са на Мария Колева, а композитор е Явор Карагитлиев. Предизвикващата на пръв поглед смях пиеса поставя под въпрос същността на човешките взаимоотношения между трима приятели, чиято..
Общинският институт "Старинен Пловдив" приключи работата по втория етап на реставрацията на сграфитото "Захари Зограф" на Димитър Киров на ул. "Съборна" 39 в Пловдив. Реставрацията е съобразена с международните професионални стандарти в областта и цели максималното запазване на автентичността и целостта на творбата. Всички дейности са..