Макар да е написал доста романи, стихове и пиеси, Мигел де Сервантес Сааведра е прочут най-вече с онази своя книга, в която един малко лудичък испанец от ХVІ век на име Дон Кихот се вживява в ролята на средновековен рицар, яхнал знаменития си кон на име Росинант. Заедно с прагматичния си, но не по-малко лудичък оръженосец Санчо Панса, от своя страна яхнал магаре, Дон Кихот преживява редица телесни и умствени авантюри в района на Ла Манча, провинция в централна Испания, малко на юг от Мадрид. Сред тези приключения особено се открояват някои величави битки с великани и магьосници, спасяването от разбойнически лапи на различни невинни жертви, включително красиви девици, справедливото и достойно управление на остров и много други, често чудати, но винаги чудесни истории. 

Когато човек чете книгата обаче, постепенно започва да осъзнава, че е привлечен не толкова от наистина спиращите дъха, малко смешни и леко тревожни приключения, в които действителността никога не е такава, каквато е - макар и това да е много хубава част от романа. Осъзнава човек, че е привлечен повече от разсъжденията, споделени в разговорите, които двамата герои водят помежду си, пък и с другите хора, срещнати по прашните пътища или където и да било. Това са разговори, в които лудостта по наистина неповторим начин се преплита с мъдростта, но които в същото време ни казват толкова, колкото можем да чуем и понесем в момента. И когато продължим да ги четем или слушаме, ни казват още и още. А когато след години се върнем отново към тях, установяваме, че нищо не сме разбрали и чули предишния път, че всичката мъдрост на света едва сега започва да ни се открива и изяснява отново. Точно както става в живота, впрочем, точно както в живота. И никак не е случайно, че „Гениалният идалго Дон Кихот де Ла Манча”, както всъщност би трябвало да се преведе заглавието на български, вместо „хитроумният” или както там се превежда, се счита за първият съвременен европейски роман. Но той, по различни причини и по различни пътища, придобива и огромна световна слава.

През 1965 година в Ню Йорк се поставя за първи път спектакълът „Човекът от Ла Манча”, който преживява 2 328 представления само на Бродуей и печели пет награди „Тони”, включително за най-добър мюзикъл. Той се базира на едноименната пиеса на Дейл Васерман, музиката е на Мич Лий по текст на Джо Дариън. През 1972 година пък режисьорът Артър Хилър прави едноименния филм. В него двете главни роли – на самия писател Сервантес и на героя му Дон Кихот, се играят от Питър О`Туул, а София Лорен се въплъщава в една наистина красива Дулсинея.

Аз съм Аз, Дон Кихот,
господар на Ла Манча,
съдбата ме зове и тръгвам -
а ветровете диви на късмета
ще ме тласкат все напред
накъдето и да ме запратят.
Накъдето и да ме запратят,
напред към слава отивам!

Така пее Питър О`Туул и от името на Дон Кихот отправя предизвикателство към цялата Вселена. А какво прави в това време авторът, Мигел де Сервантес Сааведра? Ами просто е – и той отправя предизвикателство към Вселената, както можем да чуем в „Глоса”, една песен по текст на Сервантес от 1615 година, композирана от Волф Рац през 2010-та:

Да стане миналото настояще,

не повече от туй ще искам аз -

или пък врящото сегашно

да стане бъдеще завчас.

Това космическо желание за разместване на пластовете време, оттам за разместване – и размесване – на съдби и хора, по странен начин се проявява точно в текста на книгата за Дон Кихот, в нейната съдба, в съдбата на героя, както и в съдбата на нейния автор, разгледани като неделимо цяло. Всъщност автор и герой в тази толкова типично оплетена испанска история наистина е много трудно да се разделят. Не, не съм го измислил аз. Твърдят го сведущи хора, включително великият испански философ и писател Мигел де Унамуно в есето си за Дон Кихот. Според Унамуно, както Флобер столетия по-късно се идентифицира с Ема Бовари, така и Сервантес би могъл да каже за героя си – Дон Кихот, това съм аз. „Дон Кихот, твърди Унамуно, олицетворява душата на Испания и носи характерното за испанеца трагично чувство за живота”. Но същото според него се отнася и за Сервантес. „Испания ли е създала Сервантес или Сервантес е създал Испания - такава, каквато съществува и днес в културното съзнание на света?” – риторично пита във връзка с това мислителят.

Мигел де Сервантес Сааведра е роден през 1547 година край Мадрид. Баща му е бръснар-хирург, съчетание, характерно за онова време, а майка му е от семейство на разорени благородници. Няма данни Сервантес изобщо да е учил нещо, но за сметка на това има много данни за житейските му подвизи на млади години. Те включват участие като морски пехотинец в голямата битка между християни и турци при Лепанто, където е ранен три пъти, петгодишно робство при алжирски пирати, от което прави четири неуспешни опита за бягство и други, по-дребни приключения…..Изобщо, до своята 33-та година Сервантес изживява толкова много животи и натрупва толкова опит, че славата му на истински мъдрец по-късно е напълно заслужена. 

През 1580 година той все пак се прибира в Испания, откупен от робството, заради военните си заслуги получава дребна служба  и започва да пише неистово. Първо пише поезия, но съвсем малко негови стихотворения са запазени досега. Следва първият му роман – „Галатея”, който го прави известен, но не и богат. Затова постъпва на бирническа служба, но там започва да бърка в кацата с меда и властите го вкарват в затвора. После го пускат, връщат го на служба и историята се повтаря. Какво да ви кажа - всъщност, повтаря се няколко пъти. И се предполага, че точно докато стои в затвора, у Сервантес назрява идеята за романа „Дон Кихот”. Първичното му намерение сякаш е това да бъде пародия на средновековните рицарски романи, родена от напрежението между старите идеали и новата действителност. При четенето на книгата обаче ясно се забелязва как това първично намерение бавно се преобръща и започва да се реализира в обратна посока – като пародия на съвременната на писателя действителност, родена от напрежението между истинските и фалшивите идеали, характерни за нея. Така за писателя Сервантес, също както и за героя му Дон Кихот, целият живот, целият истински, достоен и зрял човешки живот, се превръща в една невъзможна мечта:

Да мечтая невъзможна мечта,

да се бия с враг непобедим,

да понеса непоносима тъга,

да съм там, дето смелите не смеят.

Мечтата на Сервантес да живее в свят, достоен да се живее в него, се оказа наистина невъзможна мечта. Той опита оттук, опита оттам, но като стана на 69, три дни, след като завърши последния си роман, от който нарасна славата, но не и богатството му, замина да търси друго, по подходящо място за живот. Погребан беше в женския манастир на ордена „Света Троица” в Мадрид, където едната му дъщеря е монахиня. След няколко години обаче орденът се мести в друг манастир и, въпреки че взимат своите мъртви със себе си, костите на великия писател се загубват и досега не се знае със сигурност къде точно почиват. А може би не почиват, а, съвсем по испански, са отдавна пръснати като реликви между всички нас, читателите, завинаги влюбени в безумния мъдрец Дон Кихот, захласнати по наивната гениалност на Санчо Панса, изгарящи по прелестния идеал за жена, на име Дулсинея. Може би.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: