Великите европейци - Андрю Лойд Уебър

Фантомът на операта е тук, в ума ми, пее Кристина. Фантомът на операта е там, в ума ти, потвърждава Фантомът. Дори не съм питал, но естествено, че познахте - говорим за онзи фантом на операта, който трудно излиза от умовете, веднъж влязъл в тях, говорим за рицаря на британската корона и член на Камарата на лордовете, за музикалния вълшебник, покорителя на всички музикални театри по света, барон Андрю Лойд Уебър.

Когато започнах да чета по-подробно за живота на композитора Андрю Лойд Уебър, останах с впечатлението, че той всъщност се състои само от творчество. Смушкани на биографичното дъно са колекциите му от вина, от картини и предмети, свързани най-вече с викторианската епоха, трите му брака и петте му деца, несметното богатство, което го поставя между стоте най-имотни британци. Основното обаче, което се вижда след името Уебър, е - какво е написал, какво къде е поставил, каква награда е спечелил. Още докато е на 9, той композира сюита в шест части, по-късно твърди, че основните теми за „Котките” е нахвърлил още на 15. На 17 вече е композирал мюзикъла The Likes of us - „Такива като нас”, по либрето на Тим Райс, вдъхновено от една книга на Лесли Томас. Мюзикълът обаче е поставен чак през 2005-та.

Музиката не е толкова позната, но стилът на „Такива като нас” си носи характерното звучене,  нали? Все пак, за обикновените „нас” името Уебър реално става известно през знаменитата за Европа 68-ма година, с поставянето на „Йосиф и неговата пъстра дреха”. В този мюзикъл, вдъхновен от библейския разказ за Йосиф и неговите братя, а може би и от едноименната книга на Томас Ман, Тим Райс се шегува със сериозни неща, а Лойд Уебър на майтап смесва музикални стилове. Истинската световна слава обаче идва две години по-късно, когато тандемът Уебър – Райс създава рок-операта Jesus Christ Superstar, „Исус Христос суперзвезда”.

Разбира се, няма да коментирам нищо. Вероятно всички сте слушали музиката от оригиналния албум или сте гледали филма от 73-та. И двете имат страстни почитатели и страстни отрицатели. За мен обаче тук Уебър създава две наистина велики парчета. Първото от тях, изпълнено от Ивон Елиман, е посветено на любовта – арията на Мария Магдалена - I Don't Know How To Love Him, „Не знам как да го обичам”.

Няма нужда от превод, нали? А другата ария, която също май няма нужда от превод, е посветена и по фантастичен начин съчетава в себе си безнадеждността и надеждата. Тя е известна като I Only Want To Say, „Искам само да кажа”, арията на Исус Христос, когато остава сам в Гетсиманската градина, точно преди да бъде арестуван, измъчван и разпнат. Той е самотен и тъжен, вече знае, че е приготвен за жертвен агнец и моли – Господи, ако е възможно, нека ме отмине тази горчива чаша. Но настоява и да разбере – защо е всичко това. 

Това е оригиналното изпълнение от 70-та година на Йън Гилън, тогава вокалист на „Дийп пърпъл”. Всъщност точно заради ангажиментите си с групата той не успя да снима три години по-късно и във филма го замести Тед Нийли, който остави една наистина интересна визия на Исус, но изпълнението му, макар много вдъхновено, все пак не може да се сравнява с това на Гилън. Всички знаете какво следва после - Андрю Лойд Уебър и последното му  сътрудничество с Тим Райс.

Мадона в ролята на Евита. Не можела да пее ли? Само че филмът с нея е чак от 1996-та, докато албумът излиза двадесет години по-рано, през 76, а мюзикълът - след още две години. Don`t cry for me, Argentina завладява света, но от историята на Ева Дуарте и Хуан Перон има още какво да се чуе. 

В началото на 80-те Уебър излиза с „Котките”, представление, което се задържа на Бродуей цели 21 години, а пет години по-късно се появява „Фантомът на операта”, чисто оперна история за любов и опера, или за любовта към операта, а може би дори за операта в любовта, история, вдъхновена от едноименния роман на Гастон Леру. На 11 февруари 2012 година „Фантомът…..” отбеляза представление номер десет хиляди на Бродуей, след като пък самият Уебър с „Магьосникът от Оз” отметна в тефтерчето си своя деветнадесети мюзикъл.

Разбира се, не всички в този живот са съгласни да пеят само „Осанна” на маестро Лойд Уебър. Към него има няколко обвинения в плагиатство, но той печели единственото реално заведено съдебно дело. Не, че няма нищо в тази работа. Има нещо. Чуйте само един пример – първо спорния пасаж от албума „Echoes” на „Пинк Флойд”, а после от „Фантомът на операта” на Уебър:

 Аз съм пълен лаик в музиката. Това, което чувам в случая е, че съвпадение има. Но онова, което не знам, е дали то означава кражба, тоест, дали е нарочно или случайно, дали говорим за плагиатство или за съвпадение на музикални идеи. В края на краищата – музиката разполага само с 8 ноти. Тази шега може и да е изтъркана, но искам да кажа, че например в литературата, с нейните хиляди думи, постоянно има съвпадения, дори между цели изречения – и това пак не е плагиатство.

Но шумът, който периодично се вдига по тази тема не е за учудване, в края на краищата, така стоят нещата с гениите – не всички ги харесват, поне докато са живи. Но всички са принудени, съзнателно или не, да уважават техния избор. А точно сър Андрю Лойд Уебър композира онази последна ария от „Евита”, която, освен вопъл на пълното отчаяние от смъртта, е и химн на невероятната гордост от човешкия избор, плод на свободната човешка воля. 

Изборът беше мой - и мой напълно.

Можех да имам всяка награда, която пожелая,

можех да изгоря с великолепието на най-яркия огън

или пък друго - можех да поискам време.

Нали помниш, бях много млада тогава.

Годината беше вечност или ден -

какво да ги правя петдесет, шейсет, седемдесет?

Аз видях светлините, аз бях на своя път!