Великите европейци - Цицерон

„Думата има Марк Тулий Цицерон” – така простичко и ясно преди две хиляди  седемдесет и шест години в сената на Рим за първи път е представен човекът, чието име и чиито думи ще надживеят всички републики и всички империи на света. Разбира се, представен е той в действителност на добрия стар латински, всеобщият език на тогавашното време, не на нашия почти всеобщ английски, както го чухме тук. 

Но какво да се прави, от онзи римски сенат, поради липсата на радио и телевизия, до нас не са достигнали никакви документални записи, та сме принудени да наваксваме липсите, като правим игрални филми. И все пак, има начин да чуем почти истинското звучене на прочутите цицеронови „Речи срещу Катилина” – речите, считани за абсолютен образец на ораторското изкуство; речите, изучавани на светла свещ до тъмни нощи от прегърбени над книгата студенти; речите, цитирани с апломб в студените съдебни зали и с пиетет пред горещи девойки в бара от адвокати с костеливи пръсти, които искат да се изфукат с познанията си по латински. 

Слушаме гласът на професор Феликс Санчес Вайехо с първата „Реч срещу Катилина”:

Превод: Докога, о, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение? Дълго ли още ще бъдем играчка на твоя бяс? Докъде ще стигне необузданата ти дързост? Не те ли интересува изобщо това, че палатът е заобиколен нощем с военна стража, че градът е на военна нога, че жителите му са изплашени и всички почтени граждани тичат да защитават отечеството, че Сенатът е събран на най-безопасното място? Не те ли стряскат сърдитите погледи на присъстващите тук сенатори? Не виждаш ли, че намеренията ти са разкрити? Че съзаклятието ти е заобиколено тук със свидетели и оковано отвсякъде? Мислиш ли, че не знаем какво си правил през последните две нощи, къде, с кого и за какво си се съвещавал?

Така започва ораторът Марк Тулий Цицерон изобличението си на заговорника срещу Римската република Луций Сергий Катилина – и после добавя може би най-прочутия пасаж от речта си:

„О, времена, о нрави! Всички тия злодейски кроежи Сенатът знае, консулът вижда – и Катилина е още жив! Жив ли, какво говоря? Той идва в Сената, присъства на заседанията на Републиката и в ума си избира между нас и обрича на погибел нови жертви…..”

Годината на зловещия заговор на Катилина срещу Републиката е 63-та преди новата ера или, ако си дадем сметка, че за никаква „нова ера” римляните тогава не са чували, по-добре да се каже - 690-та по най-старото римско летоброене, с което е живял Цицерон. Тогава той е на 43 години, избран е за консул, а съперникът му за поста – Луций Сергий Катилина, крои конспирация с цел да го убие и да вземе властта с помощта на чужда армия.

От наша гледна точка, като хора, отдавна обръгнали на думите на политиците, може би изглежда странно - как изобщо е възможно някой да тръгне на борба срещу истински политически заговор с една обикновена реч под ръка, пък била тя и вечен образец на ораторското изкуство. Но е факт. Още след първата реч, която Цицерон държи пред Сената, от съображения за сигурност събран обаче не другаде, а в храма на Юпитер, Катилина си плюе на петите и бяга на север, в Етрурия. След още три подобни речи, сенаторите, въпреки съпротивата на вече доста могъщия по онова време Гай Юлий Цезар, решават заговорниците да бъдат наказани със смърт. За каузата на Цицерон много помага известният като честен и неподкупен политик Марк Порций Катон, наричан още Катон Млади, за да се отличава от прочутия си дядо Катон Стари. Та въпросният млад Катон подкрепя силно Цицерон и заради смелата му гражданска позиция го нарича с титлата Pater Patriae, „Баща на Отечеството”. Нещо повече, Катон дотолкова се увлича, че хвърля съмнения за съпричастност към заговора на самия Цезар и така си навлича неговата омраза, която по-късно, след редица приключения, го води до самоубийство. А отношенията на Цицерон с могъщия Цезар цял живот остават двусмислени – също като в онази смущаваща история, прочетена в една стара книга, която великият оратор много обича да разказва.

Тиранът на Сиракуза Дионисий ІІ се запитал колко е щастлив и един от придворните му, Дамокъл, започнал да говори за неговото богатство, за великолепието на двореца му и как всъщност от него по-щастлив няма. „Искаш ли да опиташ от моето щастие?” – попитал тиранът. Дамокъл се съгласил. Тогава го настанили на прекрасен диван с най-скъпото покривало, обграден бил от великолепни предмети, от злато и сребро, красиви момчета дебнели всеки негов жест, за да му поднесат чудни ястия на масата, край която горели най-прекрасни аромати. Дамокъл се почувствал щастлив. Но Дионисий разпоредил над главата му, закрепен само на един конски косъм, да бъде окачен бляскав меч. И така Дамокъл започнал да вижда само меча, вече не могъл да погледне нито към храната, нито към красивите момчета. Накрая той помолил тирана да го освободи. „Никога повече не искам да бъда щастлив” – казал.  

Само че човекът Марк Тулий Цицерон, въпреки че разказвал тази история, все пак е искал да бъде щастлив. И велик. И всички да го харесват - на това отгоре. Откъде знам ли? Ще ви разкажа. Цицерон е роден в Арпинум, град на Тиренско море, територия на староиталийското племе волски, което след дълги войни с Рим се смирява. Името му, което за нас може да звучи смешно поради алюзията за женски прелести, на римляните е звучало още по-смешно. Cicero на латински значи, нахут, грах, леблебия и идва оттам, че в рода му е имало човек със забележителен израстък на носа във формата на грахово зърно. Когато става политик, Цицерон нарочно не си сменя името, амбициозно казва, че иска да го направи по-известно от другите, тоест, съзнателно си поставя препятствие за преодоляване. И дори малко прекалява в ПР акцията си, ако вярваме на Плутарх, а няма защо да не му вярваме, когато пише: „мнозина изпитват към него неприязън и даже ненавист — и не за някоя глупава постъпка, а само заради това, че той безкрайно възхвалява самия себе си. Нито сенатът, нито народът и съдът не успяват да се съберат и разотидат, без да изслушат още един път старата песен срещу Катилина. Той наводни с хвалби своите книги и съчинения, а речите му, винаги благозвучни и очарователни, станаха мъка за слушателите." Какво да се прави, на някои хора, както казах, не им е достатъчно да бъдат велики – искат и всички да ги харесват.

И все пак, въпреки цялата суета на света, която носи, човекът, политикът, ораторът, блестящият стилист и писател Марк Тулий Цицерон очевидно поставя истината по-горе от суетата. По-горе и от живота си. Цицерон наистина има двусмислени отношения с Юлий Цезар и след 49-та година, когато той се връща триумфално в Рим, гледа да стои далеч от него, като пътува извън Италия. Междувременно става така, че той се развежда с дългогодишната си съпруга Теренция, която, както пише в едно писмо до приятел, го е предала, макар да не е ясно в какво отношение. Вече към 60 годишен, жени се за 15-годишната си повереница Пубилия, за да вземе парите и, но се развежда и с нея само след няколко месеца, когато любимата му дъщеря умира. В този период Цицерон пише някои от своите известни философски трактати и диалози – „За приятелството”, „За страстта” и други. В политически план продължава да е страстен републиканец, но не е сред заговорниците срещу Цезар и остава искрено изненадан, когато Брут и другите го убиват. След тази смърт Цицерон, заедно с Марк Антоний, консул, лидер на цезаровата фракция, остават двамата най-влиятелни мъже в Рим. Но са един срещу друг, защото Антоний се опитва да заграби цялата власт – и тогава Цицерон пише своите прочути „Филипики” срещу Марк Антоний.

„Диктаторът умря, а диктатурата е жива!” – казва Цицерон и заявява своята готовност да се жертва за Републиката. Всъщност, в създадената ситуация жертвата му е в кърпа вързана. Този път речите на великия оратор не постигат ефекта, който имат при заговора на Катилина. Ораторът попада в черните списъци и се оттегля на уж безопасно място, в провинциалната си вила, но убийците го намират лесно. На 7 декември 43-та година Марк Тулий Цицерон е заклан с меч в градината си, главата и ръцете му са отрязани и изложени на римския форум по нареждане на Марк Антоний. В наследство от него остават много истински и справедливи думи, казани по начин правилен и красив. „Цицерон – заявява малко по-късно известният риторик Квинтилиан – е име не на човек, а на самото красноречие”.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: