От битка идвам, към битка отивам, благословен от небесата. Така е винаги на бойното поле на живота, където да мислиш – означава да съществуваш. Да си. Cogito ergo sum. Всички знаем този израз: „мисля, следователно съществувам”. Правилният превод е – „мисля, значи съм”, но, макар да го знаем леко погрешно, всички мислим, че е истина. Защото мислим, че сме истински. Но дали ако мислиш повече, значи и да съществуваш повече? Къде отива мисълта, която си измислил, когато вече не си? Или откъде идва тя, преди да си? А също – вярно ли е, че ако спреш да мислиш, ще изчезнеш на секундата. Не ме питайте, аз не се казвам Рене Декарт, така че не знам отговорите.

Първо, това не е самохвалство, малко по-късно Декарт наистина слага в ред механиката и геометрията – прилага алгебрични методи за описание на телата и създава аналитичната геометрия, въвежда единните символи за означение в математиката и още, и още. Измисля също познатата ни координатна система, по която и досега чрез едната субстанция на съществуващото – мисленето, всички се ориентираме в другата субстанция – протяжността, както я нарича Декарт. Второто пояснение е свързано с биографичния факт, че дребният французин цял живот не се спира на едно място. И че май е единственият човек на света, приел военната кариера за пряк път към научното поприще. Парадоксът е само привиден. Бащата на Декарт държи, след като е лисансие по правото, синът му да го наследи в юридическия занаят. Или поне да се ожени за подходяща богата девойка. За целта свиква строг семеен съвет. Обаче синът, който бързо усвоява, но и бързо се отказва от пиянствата, дуелите и другите парижки лудории, се отървава, като се записва в армията. И те го оставят на мира. Явно решават, че армията не е място, където да останеш сам и да се отдадеш на плашещата наука. По принцип са прави, но в случая грешат. „Всяка крива може да бъде изразена посредством уравнение между две променливи и всяко уравнение може да бъде решено по чисто геометричен начин” – пише математикът Декарт. Е, разбираемо е защо тогава той сънува кошмари в немския град Улм – ще каже някой неразумен. Но също ще сгреши. Защото точно това е мисъл, за която Рене Декарт твърди – „започвам да постигам основите на чудно откритие”. Всъщност той нарича кошмар обратното – страхува се, че злият демон от съня ще му попречи да остане цял живот при този вид мисли. В третия сън, който, кой знае защо, мнозина не смятат за толкова болезнен, на Декарт му се явява маса, на нея речник, а до него – сборник с латински стихове, от които той запомня само един – въпросът „Какъв път ще следваш в живота си?” В отговор на това по-късно се ражда знаменитото декартово Cogito ergo sum. И настъпва краят на една ера - за да започне друга.

Според Декарт, който в огромна част от живота си на католик живее в протестантска Нидерландия, Бог е свързващо звено между протяжната и мислещата субстанция и придава движение на тази двойна система. Декарт определя субстанцията като вещ, която за съществуването си не се нуждае от нищо друго, освен от самата себе си, следователно субстанция се явява само Бог. На мен това ми прилича на силно религиозно изказване, но тогава, в зората на Просвещението, никой не мисли така. Философът Блез Паскал, приятел на философа Рене Декарт, казва, че не може да му прости, защото той прави всичко възможно да се освободи от Бог. „Той не може да избегне това да накара Бог да задвижи света чрез щракване на своите господарски пръсти. Но след това вече Бог вече не му трябва.” – пише Паскал. От друга страна, разпространено е напълно невярното мнение, че заради възгледите си Декарт е преследван от католическата църква през целия си живот, затова живее в Холандия. Всъщност Ватиканът включва писанията на Декарт в списъка на забранените книги едва 13 години след смъртта му. И то не заради нещо друго, а защото неговата физика е несъвместима с доктрината за евхаристията, светото тайнство на причастието, при което хлябът и виното се превръщат в истинските плът и кръв христови. Иначе Рене Декарт живее в Холандия, защото усеща духовната атмосфера там далеч по-свободна, отколкото в схоластичния Париж. Така или иначе, голяма част от живота на Декарт, освен в размисли и писане, минава в опити да накара всички да го оставят на мира, за да може да мисли и пише на спокойствие. Принципно той се обявява против страстите, свързани с виното и тютюна, против прекалените прояви на любовната страст също. Но сам носи една истинска, ненаситна страст - вечно мечтае за спокойствието да съществува.

През 1628 година, когато пада Ла Рошел, последната хугенотска крепост във Франция и страната е залята от вълната на тъй наречената Контрареформация, Рене Декарт заминава отново за Холандия, където живее почти до смъртта си. Той има любов с Хелена Янс ван дер Стром и дъщеря Франсис. Тя умира от скарлатина на пет години и това е най-голямата лична трагедия на Декарт. Иначе той през цялото време живее, като се мести от град на град, напълно в съответствие с принципа, заявен по-рано: „Като реших да не търся друго знание, освен онова, което може да бъде открито в самия мен или пък в голямата книга на света, аз прекарах остатъка от моята младост пътувайки, посещавайки дворове и армии, смесвайки се с хора с различен темперамент и положение, събирайки разнообразен опит, изпитвайки себе си в ситуациите, които съдбата ми предлагаше, и размишлявайки през цялото време за това, което се изпречва на пътя ми, така че да извлека някаква полза от него.” Е, ползите очевидно са много, защото точно през тези двадесетина години в Холандия Декарт пише и публикува най-важните си трудове. Като начало – след присъдата на Галилей, Декарт се отказва да публикува вече готовия „Трактат за света”. Очевидно го намира за доста провокативен и не иска неприятности. Пуска обаче три части като отделни есета и добавя към тях прочутото си „Разсъждение за метода”. То дава насока за развитието на рационализма и става основа на цялата модерна наука. По-късно Декарт публикува и своите прочути „Принципи на философията”, книга, в която сякаш комбинира с нова сила идеите от „Размишления за първата философия” и „Разсъждение за метода”. Въоръжен със своите принципи, той смята, че оттук нататък по целия свят знанието вече ще лежи на здрава основа. И частично се оказва прав. Но, тъй като не е господар на страстите, забравя страстите.

През 1649 година Рене Декарт публикува „Страстите на душата”, книга, в която събира своята 6-годишна кореспонденция с принцеса Елизабет от Бохемия, посветена на теми, свързани с етиката и психологията. Името му е прочуто и шведската кралица Кристина го кани в Стокхолм като свой учител. Там той умира от пневмония, предизвикана от лош климат, лоша храна и капризите на кралицата. Освен ако не умира, както смятат мнозина, от отровата на католически свещеник-мисионер, пратен да спаси душата на самата кралица в лутеранска Швеция. Дали е спасена душата на самия Рене Декарт обаче – никъде не се казва. Със сигурност знаем две неща - тялото му днес почива в парижкия Пантеон, а неговата безсмъртна мисъл помага и на нас да съществуваме, следователно да мислим. Всъщност – нищо друго няма значение.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: