Размер на шрифта
Българско национално радио © 2025 Всички права са запазени

"Възхвала на провинцията" на Секулов вече е по книжарниците

Книгата е с печата на пловдивското издателство „Хермес“, като в изданието писателят, поет и драматург Секулов е събрал свои белетристични форми като остра есеистична проза, философски прозрения, изпълнени с хумор и ирония, както и житейски афоризми.

Книгата е посветена основно на родния град на писателя – Пловдив, както и на манталитета и характера на гражданите му, които столичани определят топографски и с известна доза пренебрежение като „провинциалисти“.

„Възхвала на провинцията“ е книга, която авторът ще пише цял живот – казва за произведението писателят Цанко Лалев.

В заглавието има известна ирония. В човешката реч провинцията е нещо, което е малко по- бавно, по - неразвито. А книгата казва нещо друго- провинция няма, всъщност няма столици. Човекът е столица на самия себи си, казва Александър Секулов. 

Ето и част от текстовете в новата му книга: 

БЪЛГАРИНЪТ САМ е гений. Събрани заедно, най-често попадаме под чуждо робство. Българинът е гений на индивидуалната свобода и на колективното робство. Затова в българската литература няма много любовни романи. Любовният роман иска да попаднеш в индивидуално робство, докато нашият човек се интересува само от бялата риза и разветия перчем. Да бъде свободен той, а не всички наоколо. Свободен от себе си.

 Трагичното е, че въставаме поотделно, а умираме заедно.

БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ се намира в непрекъсната възбуда. В очакване зле приготвениятчерешов топ най-сетне да оплоди националната ни свобода и дух. Живеем като населението на Бяла черква – със запушени уши и затворени очи в очакване на гърмежа. Спукали сме се от чакане, без да разбирамe, че трябва да излезем изпод леглата и да работим. Основният ни проблем като нация е войната на Мързела, тоест Държавата срещу Работата, демек Хората. В момента, когато Държавата окончателно победи Хората, което очаквам да се случи скоро, тя ще изчезне.

УМНИЯТ ЧОВЕК винаги знае, че е малцинство,и не страда от това.

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ценностната система на европейския човек да оцелее след 70 години мир? Да не се окаже, че мирът разгражда, лишава от съпротивителни сили, отнема посоките и обезценява надеждите. Как по време на безпрецедентния мир в Европа ние се залутахме като хора, изгубили фенера си в тъмна гора? Възможно ли е да не сме пригодени за мира? За свободата вече се изясни, че не е скроена по мярката на човека, още по-малко – на цели народи.

БЪЛГАРИТЕ И ГЕРМАНЦИТЕса на първо място в Европа по консумация на чист алкохол, съобщиха от Германския институт по проблемите на зависимостта.  Ето защо, първо, сме били съюзници във всички възможни войни, и второ, защо сме ги загубили. Започнало се е като другарска среща с брудершафти и парадни маршове, а е свършило като тежък махмурлук с брудершафти и траурни маршове. Незнайно защо, сметката винаги я носят руснаците. От общото ни алкохолно братство произлиза фактът, че германците говорят на немски само с конете си, а ние говорим български само с немските туристи. Затова българи и немци лежим в тревата на бъдещето като траверси, а върху нас свисти руско-американският влак на необяснимото щастие.

МИНЕ ВРЕМЕ – и някой прецапва Дунава да ни освобождава. Напоследък нещата се влошиха: всичките ни граници приличат на Дунав. А както е писал Салтиков-Шчедрин, българинът се радва еднакво и когато посреща, и когато изпраща. Било цар, било освободител, било и двете заедно. Пък и вече толкова пъти сме освобождавани, че сме напълно освободени от чувство за национална принадлежност. А най-вече сме освободени да не мислим за свободата.

-  Свободата е интелектуална, а не политическа категория. Затова любимото занимание на българския политик е да подменя местата им.

-  Да квалифицира интелектуалното несъгласие срещу себе си като политически комплот срещу демокрацията.

-  Да бърка свободата с освобождението.

-  И все не можем да се оправим с понятието „отсам и отвъд Дунава“.

-  Отсам живеем като чичовци, оттам се правим на хъшове. А накрая се давим като власи. В края на реката.

-  И в началото на свободата.

БЪЛГАРИНЪТ Е като всички хора по света. Страхува се от живота, страхува се от смъртта, страхува се от любовта. Диша на пресекулки и оцелява в надеждата. Сърцето му е храбро и малко. Силата му е трева, погледът – облак. Самотата му е смела и дава вяра. Само едно си няма българинът и това го прави различен от останалите – памет. Винаги когато дораства до прозрението за своята принадлежност към света, той забравя. После със своята упоритост на къртица започва отначало.

СТРАННО как народите не съумяват да разберат как и кога минават от единия тротоар на историята на другия. Това вероятно е нормално. Народите не правят нищо друго, освен да преминават през улиците на времето. На някои улици има демонстрации, на други – карнавали. Лошо е, ако улиците, на които попада твоят народ, са все задръстени от барикади. Човек иска да попадне и на някой триумфално празен булевард. Пък било то и на залеза! Само хоризонт да му се мерне в края, а не купчина от камъни. Не грамади и барикади. Човекът все пак е само обикновен пешеходец, а не професионален, ежедневен революционер.

БЪЛГАРИНЪТ СИ СПОМНЯ, както умира. Без да оставя спомени, без да остава в спомени. Потъва в миналото като в родна пръст. Оставя кости и плът в предишното и се запътва към бъдещето, прозрачен и лек, сякаш никога не е бил. Свежда глава над преживяното от мъка, а не от радост, че се е случило. Българинът се ражда като спомен и изтлява като човек.

БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ Е ЕДНО отложено възкръсване. Едно скептично евангелие, препълнено с разпятия, но без нито един Христос. Един географски кръст, върху който е положено българското тяло: без риданията на Магдалена, без предателството на Юда, без трънения венец, без гаврата на стражата, без невярващите очи на тълпата. И едно небе, към което няма смисъл да извикаш: „Елои, Елои, лама сабахтани?“. Оставен на самия себе си, българският Христос придобива чертите на Сизиф. Непрекъснато нагоре по плешивия хълм, без да достигне мястото, където страданието се превръща в морална категория за следващите го. Чрез смъртта си българският Спасител спасява себе си, но не и своите ученици и последователи. Някакъв абсурден синкоп прекъсва националната памет на преживените страдания. За да ни остави единствено подлия гъдел от оцеляването. И може би нашият Великден ще настъпи тогава, когато се научим да възкръсваме, а не да оцеляваме. Когато разберем, че смъртта не е захвърлен камък, а положен камък. Че жертви, които да вградим в основите, има много, но майсторите са малко. Че преди да проливаме кръв, трябва да имаме план и отвес за ъглите. И тогава жертвените черти в образа на българския Христос ще изтлеят, за да се види спокойното лице на Майстора, за когото спойката на камъните е по-важна от самите камъни.




По публикацията работи: Стоян Терзиев

БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
Още от категорията

Книга с българска поезия излезе в Северна Македония

К нига та „Обратно броене" ,  на пловдивския поет и хайку майстор Владислав Христов, излезе в Северна Македония. Издателство „ PNV Publishing”, Скопие,  представя книгата. Основател на издателството е известната писателка и преводачка Юлияна Величковска. Преводът на книгата е на Иван Шопов, който освен преводач е и много..

обновено на 18.09.25 в 20:09

МК обяви номинациите за Националната награда "Христо Г. Данов

Министерството на културата обяви  номинациите за Националната награда „Христо Г. Данов”, които са в 8 категории.  За наградата за автор са номинирани:  Георги Господинов за книгата „Градинарят и смъртта“ (Издателство „Жанет 45“),  Неда Антонова за книгата „Плодовете зреят нощем“  на  „ИК Хермес“ и  Яница Радева за книгата „Годината, която започна в..

публикувано на 18.09.25 в 16:26

Милко Божков представя "Планината" в галерия "Дяков"

От днес до 7 октомври художникът Милко Божков гостува на галерия "Дяков" със  специално нарисуваните за камерното пространство на галерията платна, събрани в изложбата "Планината".  Галерията работи с Милко Божков от 1997г. и е представяла негови изложби във всички жанрове, в които той работи- живопис, графика, акварел. Милко Божков..

публикувано на 18.09.25 в 08:08

Барок и джаз в "Дни на музиката в Балабановата къща"

16-ият международен фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща“ започват тази вечер в Епископската базилика с  концерт, в който бароковата музика и джазът се преплитат по изключително вълнуващ начин. Двата противоположни на пръв поглед полюса са сближени майсторски в интерпретацията на прочути солисти. Това са световноизвестното..

публикувано на 17.09.25 в 09:15

Фестивалът в Авиньон гостува с "Разстоянието" в Пловдив

Двама актьори, две планети и сцена, която се върти между Земята и Марс. Това са ключовите думи от премиерното за България представление на френския театрален фестивал Авиньон "Разстоянието" .  Спекатакълът е по текст и режисура на Тиаго Родригес и ще се играе в две поредни вечери на голямата сцена на Пловдивския театър в рамките на фестивала „..

публикувано на 17.09.25 в 08:00