Когато през 1901-ва двадесетгодишният Пабло Пикасо отива за първи път в Париж, голямата звезда на импресионизма все още не е достигнала апогея си. Както се твърди, импресионистите рисуват онова, което виждат, най-вече нереалния начин, по който светлината придава реалност на всичко. Пикасо обаче е отвъд тях. „Аз не рисувам, което виждам, а което мисля” – казва той. Разбира се, отначало тази позиция му носи глад, студ и други липси. На моменти гори картини, за да се топли. Шега е, но и не е шега - известният Син период на Пикасо се дължи на факта, че той има под ръка най-вече синя боя. Когато и тя свършва, остава му само розовата, която никой уважаван художник не използва - така Синият период се сменя с Розов.
Пикасо е роден през 1881 година в Малага. Отрано той проявява желание за рисуване и баща му, художник с консервативен подход, го учи, като го кара да копира класически скици и да прави етюди на човешко тяло. На 13 години Пабло влиза в художествено училище, на 16 – в Кралската академия за изящни изкуства. Там обаче маниерът на преподаване не му допада и той зарязва академията за сметка на музея „Прадо”, където се учи направо от великите – Веласкес, Гоя, Сурбаран, Ел Греко. Така че когато отива в Париж, той наистина е завършен художник, стъпил на достатъчно здрава основа, за да се впусне в търсения. Търсения ли казах? Добре, че не е жив, та да ме чуе. „Аз не търся, аз намирам” – казва Пикасо, когато невежи като мен се възхитят на ролята му за появата и развитието на модерното в модерното изкуство. Но това не е само егоцентризъм. Казва го и защото наистина е така – абсолютно несекващ извор на идеи и възможности е този дребен, грозноват испанец с дълбоки, поразителни очи, по който жените, кой знае защо, са наистина луди, цял живот и до живот.
Жените обичат Пикасо, Пикасо обича жените. Още на 14 той ги среща в бардаците на Барселона, отнася лош венерически спомен и отношението му към тях остава двусмислено – харесва ги, обожава ги, увековечава ги в безсмъртни платна, но и се пази, страхува се да не отмъкнат таланта и душата му, трудно живее дълго време в нещо, което прилича на семейство. В Париж Пикасо среща Фернанда Оливие, млада красавица, женена за луд скулптор. Тя осем години живее с Пабло - без брак, но като главна героиня на Розовия му период. Веднъж обаче художникът завежда в ателието си модела Марсел Хумберт и ревнивата Фернанда го напуска. Той прекръства Марсел на Ева и живее с нея три години, докато тя умира от туберкулоза. Пикасо е вцепенен и почти спира да рисува. Влюбва се отново обаче, когато Жан Кокто го завежда зад кулисите на прочутия балет на Дягилев. С балерината Олга Хохлова се женят бързо, но като ражда две деца, Олга се превръща в мърмореща ревнива дунда, а Пабло - в отегчен до смърт съпруг, роля, в която духът му не се побира. Разделят се, но формално остават заедно, защото стиснатият Пикасо не иска да загуби половината си имущество. Покрай Олга обаче художникът прави декори за различни постановки на балета на Дягилев, който налага тенденциите в танцовото изкуство, също както Пикасо - в изкуството на изображението..
Около напреженията с Олга, в картините на Пикасо се появяват все повече чудовища. Но иначе по това време, в известен смисъл, той се връща към нещо като по-класически форми на рисуване. Ужасът на Първата световна война, съзнанието за разрушителния хаос и нуждата от ред, сякаш се закотвят в главите на цялата артистична гилдия. Но това, което следва, не е реализъм, а повече от реализъм, нещо отвъд реализма, към реалността дори не на мисълта, а на виденията. Пикасо няма особени претенции да е сюрреалист, обаче някои от картините му са такива, че кръгът около Андре Бретон специално го припознава за свой човек. Но не само в изкуството, а и в живота на гения се случват сюрреалистични неща. Един ден през 1927-ма, вече на 46, той вижда на улицата 17-годишната Мари-Терез, хваща я за ръката и казва – „Аз съм Пикасо, вие и аз ще направим велики неща”. Тя си няма и представа кой е той и що е това изкуството, но после наистина участва във велики неща – позира за много шедьоври и отговаря на любовната му страст с истинска всеотдайност. Двамата чупят сексуалните табута, дори след като Пабло се влюбва в красива интелектуалка, фотографката Дора Маар. Доста време той живее и с двете едновременно – според нуждите и настроенията си. Дора е човекът, който документира изработването на една от най-известните картини на гения Пикасо – „Герника”, неговият зловещ образ на войната. Картината е поръчана от испанското републиканско правителство, а поводът е жестоко бомбардираното от немски самолети село Герника. Разказва се как по време на окупацията един немец идва в парижкото ателие на Пикасо и като вижда на стената репродукция на „Герника” го пита „вие ли направихте това”, а той отговаря – „не, вие”.
В годините след Втората световна война Пикасо е на върха на славата си като художник, но прави нещо, което и досега мнозина не могат да му простят – става член на Френската комунистическа партия. Тогава тя е здраво обвързана със Сталин. Покрай този си жест художникът получава допълнително признание - например Сталинската награда за мир през 50-та година. В същото време обаче тесногръдите комунисти го критикуват, че нарисуваният от него портрет на Сталин не е „достатъчно реалистичен”. На това Пикасо отвръща - ако бях обущар, трябваше ли по обувките, които правя, да личат комунистическите ми убеждения. Той не е активен партиец и дори веднъж описва така пред приятеля си Жан Кокто своята авантюра с комунизма – „аз се присъединих към едно семейство и, както всяко семейство, това също е пълно лайно”. Можем да си дадем сметка за истинското му отношение към комунизма, като знаем отношението му към семейството по принцип.
Но така или иначе, дори в любовната и семейната сфера, след войната 63-годишният Пикасо е на върха на славата си. Той се залюбва с 40 години по-младата Франсоаз Жило, купува замък, в който живеят, а тя му ражда две деца – Клод и Палома. Той обаче е истински грубиянин, непоносим диктатор и има мания за величие. Така Франсоаз, жената-цвете от прочутата едноименна картина, го напуска и се жени за друг. По-късно обаче тя иска от Пикасо да даде фамилията си на двете деца. Той се съгласява, при положение, че Франсоаз се разведе и се ожени за него. И ако вече не сте разбрали колко точно непоносим характер е имал художникът-гений, сега ще разберете. Франсоаз наистина се развежда, но в същия момент Пабло и обръща гръб и официално се жени за последната си съпруга, чернокосата испанска красавица, керамичката Жаклин Рок. Той е на 72, тя – на 27. Просто символика на цифрите ли? Не съвсем. "Всеки път, когато сменям жената - казва Пикасо - аз трябва да изгоря онази, която е била последна. Това може дори да върне моята младост.” Е, в случая не му връща младостта, но му дава дълги и спокойни старини. Жаклин го обожава, той нея също. Двамата живеят в Южна Франция, тя се грижи за него и делата му, той се занимава много с керамика и продължава да е потентен до смъртта си на 92. Една вечер през 73-та приятели идват на гости, Пикасо получава сърдечен удар и последните му думи са към тях: „Пийте за мен! Знаете ли, аз вече няма да мога да пия!” И се преселва в рая на художниците, където мястото му отдавна се пази.
Мария Астаджова е българска художничка, родена в Стара Загора, която живее в Канада повече от трийсет години. Завършила е НУПИД "Акад. Дечко Узунов" в Казанлък и НХА в София. Имала е самостоятелни изложби в Монреал, Отава, България и е участвала в множество групови изложби в Канада и Америка. С изложбата „Деконструкция на чувствата“, тя..
Писателят Красимир Димовски представя новата си книга „Тезеят в своя лабиринт“ в Bee Bop Café. Романът излезе с печата на ИК „Хермес“. След три десетилетия мълчание Димовски издаде преди три години книгата с 13 невръстни разказа „Момичето, което предсказваше миналото“, а година по-късно – „Ловецът на русалки“ – три новели за..
Галерия „Аспект“ представя четвъртата самостоятелна изложба на Ваня Итинова „Градът разказва“. След нейната първа изява преди 3 години съвместно с Натали Итинов, авторката се превърна в един от основните художници на галерията и традиционно в края на годината представя новите си картини. В експозицията са представени 21 живописни платна,..
Известната наша режисьорка документалистка Адела Пеева ще получи специален „Златен ритон“ на тазгодишното издание на фестивала, чийто домакин е Пловдив от 13-и до 19-и декември. Тази награда се връчва за първи път на форума за документално и анимационно кино, а Адела Пеева от своя страна никога не е била отличавана с най-престижната..
Галерия „Възраждане“ представя изложбата „Послание за небесност“ на Росен Кръстев. Сюрреализмът и наивът някак органично се сливат и организират един идеалистично настроен фигуратив. Темата е възторгът - от живота, красотата, липсата на злото и сливането на небесното и земното , казва галеристката Красимира Алексиева. Росен Кръстев е..