Фредерик Шопен - поетът на пианото
За Фредерик Шопен неговият съвременник и колега Роберт Шуман заявява „Шапки долу, господа! Пред вас е гений”. А Ференц Лист пише: „Общото впечатление от неговата личност беше изцяло спокойно, хармонично и като че ли нямаше нужда от допълнителни коментари. Сините очи на Шопен блестяха по-скоро мъдро и разумно, отколкото замислено; меката му и деликатна усмивка никога не преминаваше в горчива или саркастична. Финесът и прозрачният цвят на лицето му изкушаваше всички; той беше с къдрава руса коса, леко заоблен нос, невисок ръст, крехка и тънка конструкция. Маниерите му бяха изискани и разнообразни, гласът му малко уморен, често приглушен. Неговите обноски бяха изпълнени с такава порядъчност, по аристократичен начин елегантни, с което неволно го посрещаха и приемаха като принц... В обществото Шопен внасяше онази уравновесеност на духа, която имат хората, необезпокоявани от грижи, които не познават думата „скука” и не са привъзрани към никакви интереси. Шопен беше обикновено весел; с острия си ум търсеше смешното дори и в такива прояви, които не хващаха окото”.
Ноктюрните на Шопен са великолепен образец за „клавирна поезия” или „клавирно белканто”, а валсовете са най-интимните му творби, почти автобиографични. Според някои изследователи връзката между тях и реалния живот на композитора е толкова тясна, че спокойно могат да се нарекат неговия „лирически дневник”. Дневник, в който той пише чрез пианото - това е инструментът, който заема централно място във всичките му творби. Подобно на Паганини, той се слива с инструмента и насища черно-белите клавиши с неповторима лирика, драматизъм и трагизъм. Шопеновата мелодика трудно може да се сбърка, тя е изповед на една нежна и поетична душа. На своите ученици пианистът Шопен често повтарял „По-тихо!” - нещо учудващо за доста аристократични среди, свикнали „виртуозите да вдигат шум”.
По ирония на съдбата, Шопен става полски изгнаник във Франция, докато баща му е френски изгнаник в Полша. Копнежът по родината и прекараното щастливо детство там намира великолепен израз в неговата музика. Редица полонези и мазурки са посветени на Полша. За 25 години от общо 39-годишния си живот Шопен пише около 60 мазурки, от които лъха неповторим чар.
Историята и родният фолклор са неизчерпаем извор на вдъхновение за композитора. Някои от композициите са развити далеч отвъд границите на танца и носталгията по родното. Подобно на популярната полонеза в ла бемол мажор, опус 53, написана през 1842 година. Наречена е още „Героична”, вероятно защото заедно с Революционния етюд в изпълнение на Игнац Падеревски е излъчвана по варшавското радио непосредствено преди полската столица да падне в ръцете на нацистите по време на Втората световна война.
Много знаменити артисти и творци от епохата на романтизма като композиторите Ференц Лист, Роберт Шуман, Феликс Менделсон, Ектор Берлиоз, поетите Хайнрих Хайне и Адам Мицкевич, художникът Йожен Дьолакроа се прекланят пред таланта. А още учителят му във Варшарвската консерватория Йозеф Елснер пише в дневника си: „Шопен, Фредерик, трета година студент, изключителен талант, музикален гений”. И се оказва пророк! В същите тези години Фредерик започва да пише Втория си клавирен концерт във фа минор опус 21. Макар и написано в ранна възраст, произведението показва в пълен блясък характерните черти на Шопеновия стил - съчетание на виртуозност, поезия и финес.
вторник, 9 март от 16.30 часа
