Валери Петров навършва 90 години. Този впечатляващ юбилей отново ни припомня за поетичния свят на един обичан поет. Всеки може да намери нещо вълнуващо в многостранното му творчество. Един ще прочете стиховете, поемите и пътеписите му, друг ще си спомни някои от многобройните сценарии и пиеси, трети ще отвори великолепното издание на „Пет приказки” с илюстрациите на Иван Димов (библиографска рядкост), а други могат да се потопят в брилянтните му преводи на шекспировата драматургия.
Поезията и редакторската работа не са достатъчни на кипящия от енергия Валери Петров. Достигнал върховете на поетическия си изказ, той се обръща към драматургията и помага за раждането на българското кино и театър. В киното даде начален старт на нови теми - революционната борба, но по негов начин („На малкия остров”, „Първи урок”, „Васката”, „Откъде се знаем”), проблемите на съвремието („Точка първа от дневния ред”, „Слънцето и сянката”), възпитанието на младото поколение („Рицар без броня”, „Йо-хо-хо”), за трудностите при създаване на изкуството („Един снимачен ден”, „С любов и нежност”).
В театъра навлиза като автор на агитки и скечове. Той е запленен от работата с актьорите. За две свои любими актриси (Славка Славова и Таня Масалитинова) пише специално „Театър - любов моя”. А с пиесата си „Когато розите танцуват” разкрива театралната фантазия на поет влюбен в живота, младостта и красотата. Пиесата е успешен опит да се създаде нов, модерен театър без прословутите три стени на театъра-кутия, да се използват нови форми на общуване между актьор и зрител. Картинният език на рицаря на изящното слово прелива в приказната атмосфера на спектакъла, изпълнен със смях, малко тъга, песни, танци и целувките на влюбените. Представлението се състои от три новели за любовта при различните възрасти, които са свързани чрез двама герои - Младия и Стария. Те спорят за това колко струва любовта в ХХ век, този век „кибернетически”, и достойна ли е тя за розите, които Младият иска да й поднесе. Пиесата е изградена като диалогична поема с две борещи се начала, две гледни точки към живота - на младите и старите. Поетичната възхвала на любовта достига кулминация в репликата:
„Човек - тъй единично погрешно го наричат!
Човек - са два човека, които се обичат!”
Режисьорът Гриша Островски е разпределил ролите на съвсем млади и възторжени актьори, които по-късно стават звезди на българския театър: Ицко Финци, Вели Чаушев, Невена Коканова, Татяна Лолова, Никола Анастасов, Жени Божинова и други. Музиката на Петър Ступел е не само звуков образ на спектакъла, а и брилянтно се вписва, вплита се в майската пищност на представлението.
Първата постановка е осъществена на сцената на Сатиричния театър през далечната 1959 г. Играе се пет сезона с изключителен успех. През 1962 г. БНР й прави документален запис, който се съхранява в „Златен фонд”. Той ще бъде излъчен на 20 април, вторник, от 19.00 часа.
Честит рожден ден, рицарю на изящните слова, честит рожден ден скъпи, „чичо Валери”!
вторник, 20 април от 19.00 часа
