Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Многострунен инструмент със специфична форма на корпуса (подобно на разрязана круша) и силно пречупена назад шийка на грифа; с нежен и деликатен звук, създаващ романтична обстановка, спомен за дворцов блясък, нежност, хармония и старинност, или това е така наречена лютня. Произходът на названието според изследователите се открива в арабското словосъчетание ал’ уд („дърво”). Инструментът наистина е изработен почти изцяло от дърво. Предната част е най-често от смърч, а задната е от ивици твърда дървесина (явор, череша, абанос, палисандрово дърво), наречени ребра. Грифът също е от дърво, често пъти с абаносово покритие за по-голяма здравина на инструмента. Друга особеност за всички лютни е дупката за звука, която се намира под струните под формата на декорирана резбована розетка. Като родина на лютнята се сочи Вавилон, тъй като там преди повече от 2000 г. е известен подобен инструмент, но с по-малък корпус и дълга тясна шийка. Разпространен е по-късно и в Асирия и Египет. Европейската лютня произлиза пряко от арабския уд – главният струнен инструмент на арабско-иранската музикална култура. В периода VІІ–ІХ век е привнесен в Испания и Сицилия от маврите и сарацините, а от ХІ век вече е известен с името luth. След конструктивни изменения се разпространява в цяла Европа вече като лютня. Лютнята става истинска царица в музикалния свят по времето на Ренесанса, когато в дворовете на благородниците притежанието на такъв инструмент се счита за много престижно. В ХVІ век възниква цяло семейство лютневи инструменти.
