Трима композитори вдъхновени от историята на една оперна примадона
“Тоска” от Джакомо Пучини – опера в три действия по либрето на Джузепе Джакоза и Луиджи Илика по едноименната пиеса на Викториен Сарду.
Копродукция с Баварската държавна опера и Миланската Скала
Изпълняват солисти, хор и оркестър на Метрополитън опера Ню Йорк, хормайстор диригент Марко Армилиато, постановка Люк Бонди, костюми Милена Канонеро, декори Ричард Педуци
Действащи лица и изпълнители
Сондра Радвановски – Флориа Тоска, оперна певица
Марсело Алварес – Марио Каварадоси, художник
Фалк Щтрукман – барон Скарпия, шеф на полицията
Петер Волпе – Чезаре Анджелоти, консул на Римската република
Паул Плишка – клисар
Денис Питърсън – Сполета, полицейски агент
Джеймс Къртни – Шароне, жандарм
Световна премиера в Рим, театър „Костанци” на 14 януари 1900 г.
Премиера в България – 1925 г., София - диригент Юрий Померанцев, режисьор Христо Попов, художник Александър Миленков
Драмата на Сарду е представена за първи път в Париж на 24 ноември 1887 г. Успехът на пиесата според специалистите се дължи най-вече на Сара Бернар, която играе Тоска. С нея Сарду предприема голямо европейско турне, а творбата е играна във Франция над 3000 пъти. Пучини гледа спектакъла през 1889 г. в Милано и в Торино и въпреки че не разбира френски, е истински завладян от интригата. Решава, че трябва да я превърне в опера. На 7 май 1889 г. той се обръща към издателя си Джулио Рикорди с молба да проучи въпроса с авторските права и да получи разрешение за обличането на пиесата в музика. “В тази Тоска виждам операта, от която имам нужда”. Рикорди изпраща в Париж агента си Емануеле Муцио, за да преговаря със Сарду, който казва, че предпочита пиесата му да бъде адаптирана от френски композитор. Все пак Рикорди постига съгласие с писателя и дава задача на Луиджи Илика да направи сценарий за операта. През 1891 г. Илика предупреждава Пучини, че пиесата не може да бъде успешно адаптирана за музикална форма. Все пак през 1893 г. Рикорди получава разрешение да бъде създадена опера и то от друг композитор – Алберто Франкети, който малко преди това е имал огромен успех с операта си “Христофор Колумб” (1892). Луиджи Илика подготвя либретото, което изпраща за одобрение на Сарду. Това се случва във френската столица в присъствието на Джулио Рикорди и Джузепе Верди. В този момент Верди е в Париж за френската премиера на “Отело” и няколко години по-късно в автобиографията си ще сподели, че ако не е била напредналата му възраст, със сигурност той щял да напише опера по този сюжет.
Няколко месеца по-късно Франкети отказва сюжета и така Рикорди може да предложи либретото на Пучини. Някои историци казват, че Рикорди обяснил на Франкети, че драмата е много брутална и едва ли ще има успех. Сам Франкети разказвал на децата си, че благородно се отказал от сюжета заради Джакомо и добавял: “Пучини имаше повече време от мен”. Франкети връща правата през май 1895, а през август Пучини подписва договора. Пучини започва работа в късната пролет на следващата година, малко след премиерата на “Бохеми”. Към екипа се присъединява и Джузепе Джакоза макар да смята, че в сюжета липсва поетичност, и че успехът на пиесата на Сарду се е дължал единствено на виртуозното изпълнение на Сара Бернар. През октомври 1899 г. Рикорди установява, че музиката на арията на Каварадоси от ІІІ действие O dolci mani е извадена от ранната опера на Пучини „Едгар” и настоява за промяна. Пучини обяснява, че точно тази музика е много експресивна и подходяща за състоянието на Каварадоси. Вероятно единствено малко останалото време до премиерата спират издателя от следващи спорове с Пучини. Пучини моли няколко свои приятели от духовенството да му помогнат за написването на финала на І действие Te Deum, но тъй като не получава нищо задоволително написва думите сам. За мелодията се спира на химн, който сам е чувал в римските църкви и който възпроизвежда автентична кардиналска процесия. Той адаптира музиката към звъна на величествените камбани на базиликата св. Петър. Освен това за встъплението към ІІІ действие той абсолютно точно имитира звука от камбаните на пробуждащия се град. Прекарва известно време в Рим и посещава замъка Сант`Анджело, за да премери точно ритъма на камбаните. Дори поръчал за премиерата да бъдат изработени точно същите камбани.
На премиерата в Рим пее митичната Хариклеа Даркле в партньорство с Емилио де Марки и Еудженио Джиралдони. Интересно е че и името на младия Енрико Карузо също било спрягано за изпълнител на Каварадоси, но ролята била поверена на де Марки. През 1900 г. всяка премиера на опера на Пучини се превръща в събитие от национално значение. Всички очакват кралица Маргарита Савойска и тя наистина пристига, макар и след края на І действие. Присъства министър председателят на Италия и голяма част от кабинета му. Не пропускат събитието и много от съперници на композитора, сред които Алберто Франкети, Пиетро Маскани, Франческо Чилеа, Илдебрандо Пицети. Обичайно, като на премиера атмосферата била твърде напрегната и изнервена, а заради многото закъснели слушатели диригентът Леополдо Муньоне прекъснал изпълнението и започнал спектакъла отначало. Първите отзиви били леко резервирани, но после всичко тръгнало с огромен успех и само за следващите три години “Тоска” била представена по цял свят, на най-големите сцени. В Милано операта е играна на 17 март същата година отново с Даркле и Джиралдони и има огромен успех. Диригент е Артуро Тосканини. На 11 юли Пучини присъства и на премиерата в Ковънт Гардън – Лондон. Успехът отново е зашеметяващ и още на 4 февруари 1901 година Тоска пресича океана и е представена в МЕТ. На 13 октомври 1903 г. на премиерата в Париж присъства и Сарду, който вече е на 72 години.
С началото на новото хилядолетие се ражда може би най-популярната опера, която трайно бележи съдбите на поколения певци – сопрани, тенори и баритони. Дълги години имената на Еми Дестен и Енрико Карузо се свързват с ролите на Тоска и Каварадоси. Във Виена и Метрополитън властва Мария Йерица, която казват била идеала на Пучини за тази роля. Така е до появата на Мария Калас, която отнема първенството от всички предшестващи я изпълнителки и до днес е смятана за най-съвършената изпълнителка на тази партия. Особено с партньор Тито Гоби като Скарпия. За първи път тя пее Тоска на 18 години на 27 август 1942 г. в Атина на гръцки и това е последната роля, който тя изпълнява на сцена на 7 май 1965 г. в Ковънт Гардън, Лондон. Сред имената на най-обичаните изпълнители в „Тоска” блестят и българите Райна Кабаиванска, Гена Димитрова, Стоян Попов, Никола Николов.
През 1992 г. операта е филмирана на мястото на действието и по указаното в либретото време на деня, а постановката е излъчена на живо в цяла Европа. Катерина Малфитано, Пласидо Доминго и Руджеро Раймонди са изпълнители на централните роли. За стогодишнината на творбата на 14 януари 2000 г. в Рим пее Лучано Павароти, а на пулта е Пласидо Доминго.
Първият цялостен запис на Тоска е осъществен през 1919 г. Карло Сабаино дирижира млади и абсолютно неизвестни изпълнители. След 10 години той отново записва операта, но вече с Аполо Гранфорте като Скарпия. Следващо изброяване на записите на тази опера е невъзможно, поради големия им брой и огромно разнообразие.
Според либретото на операта действието в “Тоска” се развива през юни 1800 г. Сарду е по-прецизен в пиесата си – късният следобед, вечерта и ранното утро на 17 и 18 юни 1800 г. По това време Италия е разделена на малки княжества с един Папа в Рим. След френската революция армията на Наполеон завладява Италия през 1796 г. и провъзгласявайки и там република. Тази република установена в Рим се управлява от 7 консула. Анджелоти е действително съществуващ човек – Либеро Анджелучи. През септември французите, които закрилят републиката напускат Рим, който веднага е завзет от армиите на кралство Неапол. Няма да описваме последвалите сражения при Маренго и намесата на австрийците, но в крайна сметка неаполитанците напускат Рим и за следващите 14 години градът е доминиран от французите.
