Музиката за мен е една страст

Българският музикант е космополит. Той може да бъде срещнат и на круизен кораб, и в някоя малка църква високо в Алпите, и на сцената на прочут оперен театър. Затова никак не се изненадахме, когато получихме интервюто на колегата Юлия Атцмансторфер, която живее в Австрия. В едно градче в Горна Германия – Бад Ишъл, групата „Приятели на джаза” кани българския саксофонист Владимир Кърпаров и американския пианист Келвин Шолар да изнесат концерт в края на януари. Музиката, която ще звучи в предаването е документален запис от събитието, а ето разговорът на Юлия и Владимир.

Владимир, за тези, които слабо те познават или не те познават: как така един български саксофонист стигна до Германия и се установи в Берлин?
Здравейте на всички радиослушатели на БНР и на Юлия, с която вече сме от три часа заедно, от началото на концерта. Всичко мина много хубаво. Направо да отговоря на въпроса. Вече не е проблемно човек да стигне където и да е било. Когато аз заминах за Германия все още не беше толкова лесно, имаше визи и т.н. Тогава, пък и сега, младите хора се стремят при първа възможност да излязат в чужбина, да пробват от другия свят, да се научат на нещо, да получат образование. За съжаление някои млади хора тръгват на сляпо. Аз доста такива хора срещнах в началото и в Хамбург, и в Берлин. Техните родители са ги „напомпали”, че в България всичко е ужасно и че няма бъдеще. Така те отиват в чужбина, където се чувстват също не „на място” и нямат нито мотивация, нито знаят за какво са отишли. Някои от тези млади хора, за съжаление, си изгубват времето, младините, които са много важно време за градене на нещо. Така че, ако става въпрос за това как аз съм го направил, аз бях мотивиран, че искам още да уча, въпреки че имах достатъчно неща, които да върша в България. Свирех всяка „божа” вечер. Поне шест пъти в седмицата свирех по клубове, с различни музиканти. Навремето, точно в този период, свирих и с „Уикеда” преди да замина. Свирех и отделно с джаз групи. Всъщност всичко си беше много хубаво. Изкарвах пари. Ходеше се по кръчми всяка вечер. Това, което всъщност е прекрасно, са приятелите. Но чисто в личен план, като творец, като музикант, нямах развитие и това ме „дръпна”. Не знаех къде точно отивам, но покрай брат ми, който вече беше в Хамбург, заминах и не съжалявам. Много неща научих. Искам изрично да кажа: който си прави планове да заминава да премисли какво иска. Първо да помисли кой е, какъв е и как се казва, и след това да тръгва на път.
Това значи, че ти си тръгнал целенасочено. Помогна ли ти тази стипендия, с която замина?
Естествено. Всъщност в началото, особено финансово, нещата бяха много трудни. Аз имах някакви спестявания от България, докато свирех активно, но в Хамбург не познавах никого, нямах никакви участия. Дори ми се наложи да работя в една фирма, която ремонтираше жилища, което за първи път ми се случи в живота. Беше много интересно, защото аз го приех като някаква игра. Но това беше решаващо, за да си изкарам хляба за един месец. Така че началото не беше лесно.
Но сега това време вече е минало.
Е, да! Това мина. Но имах много време да се занимавам със себе си и да свиря – това, което в България ми липсваше. Бях доволен. В това студентско общежитие можех да свиря по цял ден, да се занимавам...
...и да се развиваш! На какви инструменти свириш в момента?
Тенор и сопран саксофон, но също и алт саксофон, който използвам повече за народна музика, доколкото мога да я свиря. Аз винаги казвам, че все още се уча на тази музика, „попивам” от записи, от приятели като Недялко Недялков, Пейо Пеев, Петър Ралчев, Мартин Любенов – все хора, които индиректно ме вдъхновяват. Те в момента са движещи в „модерната” народна музика в България. Така че алт саксофонът пасва на тази музика. Понякога свиря и на баритон саксофон, за „брас секция” в оркестър. И на кларинет свиря понякога, но е по-добре да не го казвам...
Владимир, австрийците нито могат да си представят къде е България, нито българска народна музика на саксофон. За тях ти си една екзотична птица. Разкажи ни нещо повече за твоята музика.
Аз мисля, че австрийците са доста запознати с балканската музика, понеже са близо до Балканите. Но западните европейци наистина не правят разлика между отделните стилове и отделните региони. Разликата между сръбската, българската и румънската музика е огромна, въпреки че има много сходни неща. В основата си аз съм джазмузикант и така съм се развивал, с отделни примеси на соул и попмузика, но използвам и елементи от българската народна музика, доколкото, пак казвам, я познавам. Понякога използвам орнаменти и мелодии, които звучат по „сръбски” или „румънски” начин, а също четвърт тонове от турската музика. Смесването на стиловете не беше умишлено. Музиката за мен е една страст. Никога не съм правил нещо насила, нито родителите ми са ме карали. Брат ми вече беше музикант, мен за друго ме „гласяха” с езиците и математиката. Получи се пристрастяване към народната музика. Когато съм се опитвал да свиря народни неща не са ми достигали възможности и съм използвал фрази от джазмузиката. И така, нещата започнаха да се смесват по естествен начин. Сега вече осъзнавам какви неща мога да правя, как се подреждат и така вече са по-осмислени, естествено. Надявам се тази година да издам, или поне да запиша, втория си албум. Може би ще излезе догодина. И тогава ще има повече яснота в това, което се е получило от тази симбиоза.
Извор на какво за теб е българският фолклор?
Извор на енергия! Извор на идеи! Той ме вдъхновява. В същността си народната музика, орнаментиката, ритмите, мелодиите, женското, мъжкото пеене, текстовете имат невероятна енергия. Независимо от това, че сме българи, че познаваме тази музика и имаме някакво лично отношение към нея, ако като музикант човек погледне към нея в глобален мащаб, ще й се възхити. Ще я сметне за мистериозна, въпреки че тя не е мистериозна. Тя е много естествена, дори и да звучи сложно. Българският фолклор е успял да се съхрани във времето и да се развие. Фолклорът е нещо много силно като например пещерите в Родопите или други местенца в България, които само като ги видиш, ти настръхва кожата. Така е и с музиката.
В квартет „Кърпаров” свирят грък (Димитрис Кристидес), немец (Хорст Ноненмахер), американец (Келвин Шолар) и ти. Как така успяваш да убедиш музиканти от цял свят да свирят джаз с елементи на българската народна музика?
Ние сме се събрали най-вече заради това, че свирим мои композиции. В тях се комбинират тези елементи. Аз предпочитам с времето да говоря повече за личности.
Хубавото на Берлин му е това, че там живеят хора от цял свят, от всички националности. Всеки от музикантите се стреми да направи нещо свое, нещо оригинално, нещо, което го „бута” отвътре, с което гори и кипи... Сега, това дали звучи по този начин или по друг, или прилича на нещо, или е комбинация от някакви стилове, това вече е второстепенният момент на цялата идея. Така че това, че свирим заедно с Димитрис, свирили сме и в други групи, е защото ние си пасваме като тип музиканти. Това, че той се интересува и свири неравноделни ритми, че слушаме един и същи тип джаз, са второстепенни неща. Ние като тип хора, като начин на мислене и на усещане си пасваме, затова и свирим заедно. Не винаги всичко е гладко, има и леки конфликти, но това е естествено.
А сега за една друга формация. Тя се нарича „Форколор” и в нея са немските ти колеги Катарина Томсен, Флориан Трюбсбах, Андре Симиоти. Какви са бъдещите ви музикални планове?
Този саксофонен квартет е новата ми страст вече от една година, когато за първи път свирихме заедно. Моя беше идеята да започнем. „Гьоте Институт” в България много ни помогна за три участия преди около година.
Другите трима музиканти са невероятни. Познавам ги отпреди и се възхищавам на всеки един от тях. И толкова бях доволен и щастлив, че те се съгласиха да го направим, понеже всеки е много зает. Това беше за мен най-невероятната симбиоза. Не съм имал такъв случай досега. Естествено ние си изпратихме нотите по и-мейл, всеки се беше подготвил, знаеше се какво ще се свири. Ние се събрахме и репетирахме два пъти в „Гьоте Институт” в София. Сами се учудихме на това, как нещата се получават без усилия, защото всичко опира до желание. Всеки имаше огромно желание. Този фактор играе голяма роля. И тогава независимо от това, колко е труден нотният материал, доколко една музика, доколко едни хора са различни и като характер, и като музиканти, има ли го желанието – нещата се получават. За мен това беше перфектната комбинация на музиканти, на хора (като характер непроблемни, дружелюбни), на музика. В Русе като свирихме стана някаква магия. И ние го усетихме. Още си го спомням. И всички ме питат за това. Просто се получи. Тази година мислим да запишем диск. Нещата опират до финанси, но ще се разбере до месец - два. Дано да успеем да свирим повече с този квартет.
В Австрия често бъркат България с Румъния, т.е. светът свършва там, където са границите на бившата Австро-Унгарска империя. С кои три думи би описал България, така че тя да остане в съзнанието на хората? Какво е България в твоето сърце? Това, което никоя друга страна не може да бъде за теб?
На първо място е човешкият фактор. Това са приятелите, които имам там. Човек много повече се смее, докато е в България, много повече се радва и забравя за момент за всичко друго.
Приятелите, настроението или българската душа, българският характер? Третата дума?
Слънцето!
Климатът?
Думите ще станат повече от три. Миризмите.
Подправките ли имаш предвид?
Не. Нали знаеш, тръгваш по улиците и усещаш миризми.
На печени чушки?
Примерно. Или на баничарница. Дори хората си имат определена миризма. Аз явно имам изострен нюх. Разпознавам хората по някои миризми. Аз нямам предвид лоши миризми. Според мен българите си имат характерна миризма, освен че имат и характерен поглед. Случвало ми се да разпозная българи на улицата, без да съм ги чул, по погледа само.
На кое място в България би завел един чужденец? Какво би му показал? Вече спомена пещерите в Родопите...
Да, пещерите. Връх Перелик, това лято свирих за първи път там, над Смолян. Също е страхотно място. Ще го заведа в Созопол. Това ми е на мене любимото място. Там като че ли ми е хвърлен пъпът. Познавам и хора, и кръчми, въпреки че градът се промени много. Там се чувствам много силен. Ако трябва да взема важни решения в живота си, в Созопол бих ги взел, защото ще имам повече заряд.
Какво ти предстои в близките месеци и кога ще могат да те чуят българските ти почитатели на живо в България?
На 13 май в Благоевград, живот и здраве! Пада се в петък... В Благоевград ще има джазфестивал. Тромпетистът Венци Благоев ми се обади. Това ще е сборна формация на „Акустична версия” с Георги Корназов, италианския тромпетист Белмондо, който живее в Париж, и аз. Значи тромбон, саксофон и тромпет, и „Акустична версия” – Христо Йоцов, Антони Дончев и предполагам Георги Дончев. Това ще е още едно предизвикателство. Ще свирим авторски неща. Така или иначе „Акустична версия” винаги е била за мен „джаза” в България, без да пренебрегвам когото и да било друг. Това са хората, които са направили толкова много, така са „дръпнали” в тази музика и са били за мен винаги невероятна институция. Имам предвид постиженията им в съхранението, развитието на джаза и личния характер, който внасят като музиканти в този стил. Те са неповторими като начин на звучене. Всеки един от тях като музикант е нещо уникално. Те са си създали свой стил и предполагам, че го развиват. Отдавна не бяха свирили. Сега пак започнаха да свирят. Така че съм много щастлив, че ще свиря с тях и че са ме поканили. Не знам това Венци Благоев ли го е решил, но го намирам за хубав повод, след като от няколко месеца не съм си ходил в България, да мога да отида отново.
Остава ли ти време за личен живот от толкова много пътешествия?
Да, естествено. Аз съм от хората, които мрънкат. Боря се с това. И приятелката ми казва, че съм мрънкащ... Аз гледам мрънкането ми да е конструктивно. И между мрънкането, свиренето и работата, понеже много неща са ми се насъбрали напоследък, се опитвам да отделям време и за личен живот. И един час да имам, за да отида на хубав италиански ресторант с приятелката ми или с приятели – за мен това е страхотно. Нямам определено хоби. Опитвам се да си оставям време да бъда мързелив. Това ни го казваха в училище по психология: „Оставяйте си всеки ден време да бъдете мързеливи!” Това е много важно за психиката на човека и неговата креативност. Трябва да намираш време да излезеш за половин час на улицата, да изпиеш едно кафе и да „поблееш” малко, да „изключиш”. След това си суперактивен и продуктивен.

събота, 9 април, от 16.00 часа

Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!