В американската музика някъде в началото на нейната пъстра история се е настанил странен и неразбираем за мнозина термин: блу ноут (blue note). При изпълняване на различни мелодии „блу ноут” е онова, което е т.н. „суинг”, по отношение на ритмиката. Блу ноут е маниер на пеене (свирене) „между тоновете”. Недоброжелателите го окачествяват като неспособност да се интонира точно; положително настроените пък разбират, че това е по-скоро естествен инстинкт, стремеж към освободеност. А и дава несравнимо повече изразителни възможности, особено при импровизацията, която сама по себе си носи чувството за свобода…
„Ритъмът е ред във времето” е казал Мъдрецът. Суингът донякъде се отделя от тази добре намерена формула, въпреки че суингът също има свой порядък. Суингът като чувство се припокрива и с отношението към света. Носи същата, позната от сините, тъжни, блу ноти (blue notes), свободолюбивост. Води към достигане на други нива, надълбоко, под повърхността, но отправя поглед и нагоре, към другата безкрайност. От позицията на пуриста и двете явления blue note и swing са неясни, нечисти, нямат точна научна (!) дефиниция и най-вече: няма как да бъдат прецизно обозначени и изписани. И внасят (известно) разклащане в класическия звуково-ритмичен ред. Дори и в относителната „класическа” позволеност при свободата на изпълнение с маниер „рубато”. Какво да се прави: относно „блу ноут” и „суинг” нотното писмо и музикална литература дават само принципна насока в начина на изпълнение, подвластно преди всичко на чувството, желанието, състоянието, усета на изпълнителя.
При разнообразните проявления на джаза в столетното му съществуване определенията за jazz не са еднозначни и точни, а примерите за него са тъй разнообразни, че е логично да се появи въпросът: как е възможно толкова различни музикални и звукови проявления да носят едно и също име - jazz? На този фон, някъде около 60-те години на XX век, се появи стилово музикално течение, което носи у себе си всички споменати елементи, в съчетание с възникналата исторически по-рано музика, с название Rhythm and Blues (наречена първоначално „расова музика”, определена малко по-късно като „рок енд рол”). Получилата се почти невъзможна за обяснение и разказ шарена палитра се концентрира в изкуство, музикално явление, обозначено с една дума. Твърди се, че неин етимологичен първообраз е африканско понятие за неприятен аромат, за нещо нечисто. Тук пуристите (вече и по правило, by default) нямат думата. Някак по-добре е и за тях, разбирате, нали. Иначе, това явление е дълбоко, силно, чувствено, неземно. Понякога неповторимо. Funk.
P.S.
В своята енциклопедия „Изборът на Рупи” Йордан Рупчев находчиво припомня, че сред значенията на funk са и следните понятия: паника, секси, чувствено, емоционално. И добавя, че „през 70-те с фънк се обозначава поредното звено от развитието на черната популярна музика… с танцов, чувствен характер. Фънкът има сложна полиметрична структура, като първостепенно значение има ритъмът”. Обичайно е участието на секция от духови инструменти с ефектни, синкопирани, изпълнени с акценти (виртуозни понякога) партии. Бас китарата има водеща роля с изпълняване на сложни мелодични, ритмични (хармонични) фигури и със специфичен маниер на звукоизвличане - т.н. finger slap. Сред основоположниците на стила фънк е групата „Слай енд дъ Фемили Стоун”, както и нейният бас китарист Лари Греъм, с когото пряко свързваме споменатия „finger slap” похват на тоноизвличане. Затова големият пианист и музикант Хърби Хенкок направи поклон към тях, включвайки в албума си Headhunters ефектната своя композиция Sly, посветена на Sly & The Family Stone.
Copyright 2013
четвъртък, 9 май от 23.00 часа
