Той е дете на прехода, студент и бунтар. Роден е през знаковата 1989 г. Казва се Ивайло Динев и името му е добре разпознаваемо в обществото през последните месеци на 2013-а. Причината е, че тъй като „сърце младо не трае”, Ивайло се превърна в двигател на „Ранобудните студенти”, които през октомври окупираха една от залите на СУ с искане оставката на правителството на Пламен Орешарски. Често чува за себе си, че е определян като бунтар. И не крие, че наистина е такъв още от ученическите си години: „Каквото ми е на сърцето, това правя.” Открива в себе си поне два вида бунт:
„Единият е бунт срещу нещо, което се е случило и аз реагирам. А другият бунт е, когато виждам, че има празнота и реагирам, за да създам нещо ново. Окупацията беше по-скоро бунт-реакция на това, което се случва в държавата и ние казахме: „Така не може! Стига!”. Преди две години пък реших сам да поема инициатива за откриване на денонощна библиотека към университета. В продължение на няколко седмици разговарях с ръководството, убеждавах колеги. Резултатът беше, че работното време на двете библиотеки на СУ в Студентски град се удължи до 24 часа и допълнително бяха наети студенти на работа. Това е другият вид бунт.”
Ивайло признава, че студентската окупация не е успяла да постигне основната си цел: оставката на правителството. „На раменете ни се положиха суперголеми очаквания, като това да свалим кабинета. Няма как да го постигнем сами. Нужно е да се обединят различни представители на обществото”, разсъждава той. С присъщия за младите оптимизъм, не спира да вярва, че подобно обединение е възможно да се случи. Окупацията обаче успя да постигне дългосрочна за страната ни промяна, изгради нова култура в студентите като общност и им отреди силна социална роля, категоричен е Ивайло и добавя:
„След появата на „Ранобудните студенти” всяка политическа сила вече се опасява, че това са хората, които могат да обединят около себе си онези млади граждани, които в последните години не виждат смисъл да отидат до избирателните урни. Изследванията през последните месеци показаха, че срещаме най-голяма подкрепа от младите. Мисля, че оттук нататък младите хора много по-лесно ще се самоорганизират, тъй като дадохме положителен пример и той винаги ще бъде като сянка зад политическата власт, зад икономическите кръгове. Те винаги ще имат едно на ум, че ако сгрешат, студентите може би пак ще окупират университета или отново ще излязат на улицата. Мисля, че това влияние, което породихме, е изключително полезно за гражданското общество и за младите хора. Това е съвсем нормално за западните общества. Вече ще бъде нормално и за България.”
Ивайло е категоричен, че нещата не приключват с окупацията. Тепърва предстоят протести и различни граждански инициативи. Предвижда още „Ранобудните студенти” да прераснат в друг род организация, която би могла да приобщи и университетските преподаватели. „Няма как да спрем. Неслучайно един от транспарантите, които издигнахме, гласеше: „Това не е протест. Това е процес”, добавя разпалено Ивайло.
„Не съм оптимист за следващата година, не съм оптимист за следващите избори, въпреки това искам избори. Гледам реално и виждам, че нашият политически спектър е изключително дилетантски. Вътре има хора, които не трябва да се показват дори по телевизията, а те тръгват да правят политическа кариера. Но си мисля, че след 15 години хората, които излязоха наяве миналата година и казаха: „Така не може!”, ще бъдат основният двигател. Сега сме двигател на гражданското общество, но след 15 години ще бъдем на по 35-40 години и ще сме хората, които не само ще бъдат важни за данъчната политика, но и които задават тон в обществото и в икономиката. Има изключително кадърни млади хора. Въпросът е те да не избягат в чужбина, преди да дойдат тези 15 години. Но си мисля, че с окупацията и други идеалистични действия на група млади хора, ние даваме пример на останалите млади, че има някой, който вижда смисъл да се бори тук за нещо по-добро.”
Ивайло има бакалавърска степен по „Минало и съвремие на Югоизточна Европа”. В момента е първа година магистър по културна антропология, отново в СУ. Пише поезия, разкази и пътеписи. Има множество публикации в различни издания. Носител е и на няколко отличия от литературни конкурси. Казва, че за него словото е като „приятен пролетен аромат или нещо, което ни кара да се чувстваме добре”. Темите, които го вълнуват и за които пише, са „пиперливи” и „горещи”.
„Човекът на словото не може да бъде встрани от другите. Трябва да ги усеща и да пише така, че той самият да бъде усетен. Ние сме идеалисти, това е порокът на младостта. Действаме инстинктивно, романтично, вярваме в невъзможните неща. Ако този порок не го изживеем сега, докато сме млади, на стари години ще бъдем изхабени, изморени, ще се чувстваме някак си нещастни. По-добре е сега да вярваме в невъзможното, защото естественият процес е с времето да ставаме все по-рационални, все по-прагматични. Хората, които са били пример за мен, винаги са се опитвали да изразяват човешкото, да говорят за хуманизма. Такъв е Вацлав Хавел.”
На традиционния въпрос: след университета накъде, Ивайло отговаря:
„Преди окупацията исках, като завърша, да започна да преподавам в училище, да се занимавам с наука, да правя изследвания по антропология, да обикалям Балканите и да говоря с хората, да изследвам миналото и настоящето. Най-вероятно натам ще ме отвее вятърът. Надявам се, че ще бъде вятърът на моята съдба, а не просто някакво течение. Много хора покрай окупацията обаче се питат: „Няма ли някой от тези студенти да се занимава с политика? Щом казват, че това, което политиците правят, е неправилно, нека те да влязат в политиката и да оправят нещата, щом са толкова умни.” На тези въпроси аз отговарям така: ние сме студенти, и като такива можем да кажем кое е неправилно и да кажем стига, но от нас не трябва да се очаква да даваме политически решения, да поемем цялата отговорност и да оправим страната. Не трябва да се очаква да бъдем новите месии. За мен по-важно е да продължим да се развиваме професионално, всеки по своя си път и винаги, когато виждаме някаква несправедливост, да реагираме, индивидуално или като общност, да бъдем онзи коректив, който винаги ни е липсвал в държавата. Да бъдем онази власт извън властта, на гражданите, а не на олигархията.”