Тя е там повече от век. Стърчи самотна насред прозрачните язовирни води. Зиме я брулят ветрове и снежни виелици, а лед сковава нозете й. Лете жарко слънце безмилостно напича столетните й зидове, изтърбушения покрив и зеещите в нищото прозорци и врати. Далеч от хорската суета и забързания ход на времето, потопената църква на язовир Жребчево тъне в самота и забрава, като безмълвен свидетел на изгубената вяра и надежда.
Някога, преди водите да погълнат село Запалня и още две околни населени места, храмът бил в центъра на живота в долината, а кристалният звън на камбаната му се носел над стелещите се като ароматни килими насаждения с маслодайна роза в подножието на Средна гора.
По време на турското робство Запалня се славело със своите 120 гюлеви казана за добив на розово масло. По това време селото било на важен търговски кръстопът. Оттук минавал пътят от Казанлък за Одрин, а край него е имало и няколко хана. Според османски документ от 1472 г. Запалня е съществувало още преди 13-ти век, но с друго име. Днес обаче от някогашните кокетни къщи и тесни прашни улички, огласяни от детски смях, майсторски чукове и конски копита, не е останала и следа.
Храмът е издигнат през 1895 г. на мястото на църква от 4-9 век. Но фактът, че е кръстен на Св. Иван Рилски – небесен покровител на българския народ, не притеснил по никакъв начин партийните функционери по времето на соца. В средата на миналия век от столицата пристига решение точно тук да бъде изграден голям язовир, който да събира водите на р. Тунджа. В началото местните не вярват на ушите си, после недоумяват, следват молби, протести. Но съдбата им е предопределена.
Годината е 1962. Запалня, заедно със съседните села Жребчево и Долно Паничарево, биват засмукани от центрофугата на огромната водна маса буквално за една нощ. И остават завинаги погребани на дъното на язовира. Но малка частица от изгубения свят отказва и до днес да бъде заличена. Това е старата църква. Оцеляла благодарение на това, че е издигната върху леко възвишение над селото.
Нащърбените й зидове, зад които наднича синевата, рисуват във въображението образи на изцъклено от отчаяние човешко лице или на плачещо дете, чийто безгласен зов за помощ се губи някъде на границата между водата и небето.
Вече половин век самотният силует на храма се носи като призрачен кораб сред смълчаните води на Жребчево. Напролет водите прииждат, потапяйки го наполовина, а лятно време вълнички радостно се плискат в нозете му.
Напук на природните стихии и забравата, стените му стоят все така гордо изправени, сякаш устремени към небето. Казват, че са били иззидани от тревненски майстори. Ако се вгледаш внимателно в тях, ще видиш полепнали мидички и речни камъчета.
„Св. Иван Рилски“ не е единствената българска църква, заличена от безпощадния социалистически замах, породил серия от грандиозни хидропроекти из цялата страна. Във фотофорумите срещаме спиращи дъха снимки на потопените църкви от язовирите Копринка, Огоста, Лобош…
Близо до останките на храма са разпръснати няколко каменни кръста. Това е старото селско гробище. На това място е имало паметна плоча за мъртвото село, обърната с лице към язовира. На нея е бил изписан следният текст "Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.". Но както може да се очаква, днес и тази следа е заличена. Просто плочата вече я няма. Малцина си спомнят за потъналата на язовирното дъно долина и за нейните обитатели, всеки със своята съдба, надежди и разочарования.
Трите заличени села обаче са още живи в паметта на техните потомци. Всяка година те се събират в деня на Св. Иван Рилски, за да отдадат почит на техните предци и на някогашната си църква.
А иначе Жребчево е рай за любителите на дивото къмпингуване, както и за художници и фотографи, които често се отбиват тук в търсене на най-добрата светлина за снимки и рисунки.
Днес руините на църквата тънат в тишина, нарушавана от плисъка на вълните, играта на вятъра, промушващ се със свистене през изтърбушените й прозорци и … от блеенето на овце.
- Мога ли да ти снимам стадото ? – питам този овчар, повел животните си на паша без да обръща внимание на наближаващата буря
- Ама ти какво дириш тук, в този задънен край ? – отвръща човекът
- Харесва ми тишината, потопената църква…
- Какво ти харесва толкоз! Не виждаш ли, че от нея нищо не остана. И селото ни вече го няма, и хората избягаха, разпръснаха се кой-откъде. Нас Господ ни забрави. Скоро и ние ще си идем, тогава и споменът ще си иде с нас.
Снимки: Венета Николова